Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– А ако последваме Джоузеф и си вземем Алкахеста, ще се върнем като герои – добави Тамара. – Освен това те вече изпратиха чудовище подире ни. Докато не сме сигурни, че можем да им се доверим, единственият път е напред.

Кал погледна към Джаспър.

– На теб не ти трябва да идваш.

Стана му гузно, че е въвлякъл Джаспър в това.

– Напротив – отвърна Джаспър, – ако чудовищата са по петите ни, аз съм там, където е макарът .

– Как може маговете от Магистериума да са добрите, щом пращат чудовища да ни убият само защото сме избягали? – попита Аарън. – Ние сме деца!

– Не знам – отговори Кал. Започваше да се тревожи, че „добри“ всъщност няма. Само хора с по-къси или по-дълги списъци на черни лордове.

Тамара въздъхна и прокара ръка през косата си.

– В момента трябва да намерим град, откъдето да си вземем нови дрехи и някаква храна. Изглеждаме така, сякаш сме се подпалили и после сме се отъркаляли в калта. Набиваме се на очи.

Веднага щом Тамара го спомена, Пакостник започна да се въргаля в калта. Но Кал трябваше да признае, че тя е права. Бяха мръсни, и то не като актьорите, на които слагаха артистични петънца по бузите. Униформите им бяха скъсани, кървави и изцапани с мазна елементална слуз.

– Предполагам, че трябва да вървим – каза Джаспър. Звучеше обезсърчен.

– Няма да вървим. Ще караме. Тук има триста коли – отсече Аарън.

– Да, но повечето са изядени, а останалите не работят – напомни Кал. – А за тези, които работят, нямаме ключове.

– Е, хайде – вметна Аарън, – баща ми не е в затвора просто така. Ще видя дали мога да запаля някоя от тези.

Тръгна към редиците с коли с уверена стъпка.

– На това му се вика макар – рече Джаспър. – Бърз и яростен.

– Мислех, че баща ти е избягал – обърна се Кал към Аарън, докато тичаше зад него – и че не знаеш къде е.

– Никой не иска да признае, че баща му е в затвора – сви рамене Аарън.

В момента идеята за баща в затвора не звучеше на Кал като най-лошото нещо, но знаеше, че не бива да го казва.

Кал помогна на Аарън да избере най-малко потрошената кола, която си спомни Алистър да е купувал – “Морис Майнър“ в изумруденозелен цвят, който контрастираше на червените кожени седалки. Това бе една от най-новите коли на Алистър, произведена през 1965 година. За разлика от много други не ù трябваше нов двигател.

– Но не е бърза – предупреди Кал, – ще трябва да караме с под 60 км/час, дори на магистралата. Няма GPS. Може би е щял да инсталира такъв, но не е имал възможност.

– Какво ще стане, ако вдигнем над 60 км/час? – попита Тамара.

– Може да гръмне – сви рамене Кал. – Не знам.

– Велико – коментира Джаспър. – А някой от вас, тиквеници, може ли да шофира?

– Аз не – отговори Аарън и се сви под седалката, като режеше жици с ножа на Кал и ги увиваше в нова комбинация.

– Какъв е смисълът да знаеш как се краде кола, без да можеш да я караш? – тежко въздъхна Джаспър.

– Добър въпрос – промърмори Аарън и подаде глава изпод седалката. Изглеждаше потен и леко притеснен. – Оплачи се на татко. Той не можа да ме научи, преди да го опандизят.

– Карала съм колички за голф – намеси се Тамара. – Колко различно може да бъде?

Двигателят заръмжа под опитните ръце на Аарън.

– Аз ще шофирам – рече Кал. Горе-долу знаеше как става от баща си. Вече имаше достатъчно голям проблем, задето кара нерегистрирана, незастрахована кола. Това, че няма книжка, не беше сериозен проблем. Освен това той бе Врагът на Смъртта, престъпник и бунтовник. Колко му бе да наруши закона за движение по пътищата? Щеше да е само върхът на айсберга.

Пакостник излая, сякаш да се съгласи с него. Той бе заел предната седалка до шофьора и не смяташе да я отстъпва на никого.

Аарън се приведе до гюрука. Изглеждаше изтощен. Погледна към Кал, но очите му сякаш не можеха да го фокусират.

– Странно, а? Всички очакват да бъда герой, а баща ми е осъждан престъпник.

– Е, моят баща открадна вълшебен артефакт, така че не съм в позиция да те съдя – усмихна се Кал. Аарън обаче сякаш не го забеляза.

– Просто... не знам. Константин Мадън е бил зъл макар . Може и аз да стана такъв. Може би е в кръвта ми.

Кал поклати глава, толкова изненадан от мисълта, че не знаеше как да отговори.

– О, не… Не мисля, че си такъв.

– Хайде. Скачайте в колата – подкани Тамара. – Аарън, добре ли си?

Аарън кимна и се настани нестабилно на задната седалка.

Джаспър и Тамара качиха куфара с останалите си неща. За щастие, откакто бяха станали от леглото, за да се борят с Аутомотонес, раниците им стояха на сигурно място в хамбара.