Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Металните елементали са редки – рече Джаспър и сграбчи раницата на Тамара. – Не знам много за тях, но съм наясно, че не обичат огъня. Ако тръгне към нас, ще вдигна огнен щит, става ли?

– И аз мога да го направя – сопна се Тамара.

– Няма значение кой го прави! – реагира Аарън подразнен. – Да вървим!

Всички хукнаха към къщата. Кал бе най-отзад, но не само защото кракът го болеше, а и понеже се тревожеше за Пакостник. Искаше да го извика, да е сигурен, че вълкът е добре, но се безпокоеше, че така ще привлече вниманието на елементала. А не бе сигурен, че може да надбяга съществото, ако се стигнеше дотам. Тамара, Аарън и Джаспър вече го изпреварваха.

Съществото не спираше да се движи – понякога скрито от колите, понякога ужасно явно. Не бързаше, а напредваше като котка, дебнеща жертвата си. Идваше бавно и нарастваше с всяка хапка метал.

Когато Кал приближи дома на госпожа Тисдейл, разбра, че нещо не е наред. От къщата излизаше светлина. Не само от прозорците, а от цялата предна страна. Вратата и част от стената липсваха. Дървета и жици висяха от дупката, която бе останала.

– Госпожо Тисдейл! – извика Аарън и изтича нагоре по стълбите. – Госпожо Тисдейл, добре ли сте?

Кал го последва, въпреки че кракът го болеше. Мебелите бяха разхвърляни, а масата за кафе бе на трески. Двойно столче гореше в ъгъла. Госпожа Тисдейл лежеше на пода, а на гърдите ù имаше ужасна драскотина. В кръвта блещукаха парчета метал.

– Госпожо Тисдейл? – каза Аарън и падна на крака.

Очите ù се отвориха, но тя изглежда не можеше да фокусира погледа си.

– Деца... деца, те са по петите ви – изхриптя тя с ужасна мъка.

Кал помнеше това-онова за лечебната магия. Бе видял как Алекс я използва, за да излекува счупения глезен на Дрю, като се позова на сковаващите и лековити сили на земята. Приведе се до Аарън и се опита да призове каквото може. Ако успееше да я изцери, навярно магията му можеше да помогне повече, отколкото Алистър смяташе. Може би бе по-добър, отколкото Алистър мислеше.

Може би беше добър.

Той натисна внимателно с пръсти над ключицата ù, като насочи енергия към нея. Опита се да си представи как тя идва от земята, да си я въобрази като проводник. Но след миг тя избута ръката му.

– Много е късно за това – рече госпожа Тисдейл. – Вие все още можете да се измъкнете. Но трябва да бягате. Кал, аз имах вина за нощта, когато изгуби Пакостник. Аз го оковах. Знам какъв е залогът.

Кал се отдръпна от нея, залитайки.

– За какво говори тя? – попита Тамара. – За какво говорите, госпожо Тисдейл?

– Това е само елементал. Може да се отървем от него. Можем да ви помогнем – каза Аарън.

Той погледна объркан към Тамара и Джаспър.

– Може би трябва да се обадим за помощ на Магистериума...

– Не! – извика старицата. – Знаете ли кое е това същество? Нарича се Аутомотонес, древен и ужасен звяр, пленен от маговете на Магистериума преди стотици години. – Кръв изби по крайчеца на устата ù. Пое си накъсана глътка въздух. – Щом е тук, значи маговете са го пуснали по петите ти. За да те убият!

Кал потрепера и си спомни лекцията на майстор Руфъс за елементалите под Магистериума. Колко са ужасяващи. Как нищо не може да ги спре.

– За да убие Алистър, имате предвид? – попита Джаспър.

– Нахлу в къщата – изсъска тя. – Искаше да му кажа къде сте. Не Алистър. Вие, четиримата.

Очите ù се спряха на Аарън.

– По-добре ще е да бягаш, макарю.

Лицето на Аарън се вцепени от изненада.

– Да бягам от Магистериума? А не от Врага?

Устата ù се изкриви в странна усмивка.

– Никога не ще успееш да надбягаш Врага на Смъртта, Аарън Стюарт – заяви тя и макар да изглеждаше, че говори на Аарън, гледаше към Кал.

Той отвърна на помътняващия ù поглед.

– Внимавайте! – изпищя Тамара.

Металното чудовище Аутомотонес се спусна към къщата през разрушената стена. Вече бе наистина огромно. Протегна плоските си ръце и счупи покрива, издълбавайки дупка между стълбите и долния под, за да намери място за себе си. Кал извика и падна настрани, като едва се отърва от един падащ скрин. Той се строши на пода, а дрехите се разпръснаха.

Внезапно във въздуха се появи огнен щит, подобен на стена от живи пламъци. Той овъгли пода и подпали останките от тавана. Джаспър държеше огъня с огромно усилие, а Аутомотонес изрева и изщрака с масивните си челюсти.

– Върви – каза Джаспър на Кал. – Бягай! Ще ви настигна.

Кал съжали, че го е нарекъл страхливец. Изправи се от пода и тръгна с олюляване към края на къщата.