Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Кал помисли дали и той като Аарън не трябва да предложи да спи на пода, но не искаше. Кракът го болеше, а и знаеше, че в хамбара има плъхове.

– Хубаво – отговори и се качи внимателно зад нея. Беше странно.

На другото легло Джаспър и Аарън опитваха да си поделят една възглавница. Чу се сподавен вик, все едно някой е ударен. Кал избута възглавницата на леглото до Тамара и положи главата си върху извитата си ръка.

Затвори очи, но не можа да заспи. Бе неудобно да лежи на единия край на леглото и да внимава дори пръстите му да не докоснат Тамара. Не му помагаше и това, че всеки път щом затвореше очи, виждаше думите в писмото на майстор Джоузеф.

– Кал?

Той отвори очи. Тамара го гледаше от няколко сантиметра с големите си тъмни очи.

– Защо си толкова важен? – прошепна тя. Почувства топлия ù дъх по бузата си.

– Важен ли? – повтори той. Джаспър бе захъркал.

– Всички тези писма от майстор Джоузеф – започна тя. – Мислех, че ще са за Аарън. Той е макар. Но те са за теб. „Кал е най-важен“.

– Ами... предполагам заради татко. Нали съм важен за него – заекна Кал.

– Не звучеше като нещо подобно – възрази тихо Тамара. – Кал, можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш?

Кал не знаеше какво да отговори. Още се чудеше, когато Пакостник започна да вие.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

– Тихо, Пакостник! – скара му се Кал, но вълкът продължи да лае, показвайки муцуната си през процепа на портите на хамбара, докато драскаше дървото с лапи.

– Какво си видял, момчето ми? – попита Аарън. – Има ли нещо навън?

Тамара направи крачка към вълка.

– Може би баща ти се е върнал.

Сърцето на Кал бясно затупка. Той изтича до вратата, през която Пакостник подаваше носа си, и я дръпна назад, като отвори хамбара за студения въздух навън.

Пакостник се стрелна покрай него. Нощта бе притихнала. Луната бе сиво петънце в небето. Кал трябваше да присвие очи, за да види как вълкът се стрелка между измачканата трева към редицата потрошени коли. Изглеждаше изгърбен и неестествен в мрака.

– Какво има? – обади се Джаспър. Звучеше уплашен и сочеше навън. Аарън пристъпи напред. Всички се бяха събрали пред портите на хамбара около Кал. Кал погледна накъде сочеше Джаспър. Първо не видя нищо. После, докато гледаше по-внимателно, забеляза как нещо се прокрадва покрай една от колите.

Тамара ахна. Нещото се надигна, като че с всеки изминал миг се увеличаваше, подувайки се пред очите им. Блестеше на лунната светлина – чудовище от лъскав метал, тъмно и мазно, сякаш повърхността му бе полята с масло. Очите му бяха като огромни фарове, блестящи в тъмнината.

А устата... Кал се ококори, когато огромната му челюст зейна, разкривайки метални като на акула зъби, а след това се сключи около гюрука на един стар ситроен.

Колата издаде ужасен скърцащ звук. Създанието се отметна назад и я погълна. След това преглътна и колата изчезна в огромната му паст. След миг вече я нямаше, а съществото нарасна.

– Това е елементал от метал. Вероятно събира сили от тези трошки – каза нервно Тамара.

– Трябва да се махнем, преди да ни забележи – отбеляза Джаспър.

– Пъзльо. Това е избягал елементал – скара му се Кал. – Не е ли наша работа да се погрижим за него?

Джаспър разпери ръце и се огледа.

– Това няма нищо общо с нас. Трябва да защитаваме хора, но не ми се умира заради автоморгата на баща ти. Ще му е по-добре без всички тези коли, стига да не го екзекутират поради съюзяване с Врага, което е доста вероятно. А сега е време да се махаме!

– Млъквай. Просто млъкни – каза Аарън.

Той вдигна ръка. Металната гривна заблестя и Кал видя как нещо като сянка се надига от дланта му и почти поглъща ръката му.

– Спри! – възкликна Тамара и хвана Аарън за китката. – Не си обучен да използваш бездната както трябва. А и елементалът е прекалено голям. Помисли каква дупка ще трябва да отвориш, за да се отървеш от него.

– Тамара... – Аарън изглеждаше ядосан.

– Хора, разбирам, че спорите, но мисля, че то ни забеляза – намеси се Джаспър.

Беше прав. Подобните на фарове очи грееха към тях. Тамара пусна Аарън и съществото тръгна срещу им. После неочаквано се завъртя към него.

– Какво се очаква да правим? – настоя тя.

Кал бе прекалено изненадан от това, че го питат за инструкции, и не можа да отговори. За щастие, Аарън го направи.

– Трябва да защитим госпожа Тисдейл. Ако това нещо просто е попаднало тук, ще изяде няколко коли и ще се махне. Ако ли не, трябва да сме готови.