Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Кал седна на едно от леглата с Тамара, докато Джаспър им се мръщеше от другото. Аарън лесно отвори няколко консерви с равиоли и ги стопли на печката, която запали с магия. Тамара разгърна картата на околността, която бе намерила сред нещата на Алистър, и сбърчи замислено нос.

– Можеш ли да прочетеш това? – попита Кал и надникна над рамото ù, след което се протегна към картата. – Мисля, че това е път.

– Не е път, а река – плесна го по ръката тя.

– Всъщност е магистрала – каза Джаспър. – Дай ми това.

И протегна ръка. Тамара се поколеба.

– Къде искате да идете всъщност? – попита Джаспър.

– Ако трябва да съм честен, вече не знам – отвърна Кал.

– Ако баща ти не е тук, явно е отишъл някъде – рече Аарън и донесе топлите консерви с равиоли.

Те ги поеха внимателно, като увиха плат около ръцете си, за да не се изгорят. Кал им раздаде вилици и започнаха да се хранят. Джаспър направи гримаса още на първата хапка, но после захвана да тъпче макарони в устата си.

– Може би ще успеем да накараме госпожа Тисдейл да ни каже нещо – обади се Кал, но почувства хлад в стомаха си. Алистър определено бягаше, но къде ли бе отишъл? Нямаше близки приятели, които Кал да познава, или други скривалища.

Аарън и Тамара си шепнеха нещо, а Джаспър бе хванал картата и я изучаваше. Кал избута полуизядените равиоли и стана на крака, като се отправи към бюрото на Алистър, след което отвори главното чекмедже.

Както и очакваше, там бе пълно с ключове за леки автомобили. Основно единични, закачени за кожени табели, които показваха марката на колата: „Фолксваген“, „Пежо“, „Ситроен“, „Мини Купър“. Повечето бяха покрити с прах, но не и ключът за автомобил „Астън Мартин“. Кал го вдигна от бюрото. Това бе една от любимите коли на баща му, преди още да я оправи. Със сигурност не бе работил по нея, докато се криеше, за да спаси живота си. Или?

Може би Алистър бе планирал да я кара?

Това бе добра кола за бягство, бърза на завоите, може би способна да изпревари маговете. Ако бе така, Кал смяташе, че има вероятност баща му да я е поправил. Щеше да е невъзможно някой от тях да я кара, но това бе най-малкият му проблем. Отиде с въздишка до стълбата и започна мъчно да слиза надолу. Поне докато останалите бяха на тавана, можеше да се тутка и охка колкото си иска.

– Кал, къде отиваш? – обади се Тамара.

– Може ли да пратиш светлината долу? – помоли Кал.

– Не можеш ли сам? – въздъхна тя. – Способен си да левитираш пламъци точно като мен!

– Ти си по-добра – заяви Кал, като се надяваше да е прозвучал убедително. Тя изглеждаше подразнена, но изпрати надолу огнената сфера, която увисна във въздуха като полилей и от време на време пускаше някоя искра.

Кал дръпна мушамата от астъна. Колата бе синьо-зелена и боята ù блестеше. Кожените седалки бяха почти напълно здрави. Подът също изглеждаше във форма. Според татко му това бе първото нещо, което поддаваше на ръждата.

Кал се покатери до мястото на шофьора и вкара ключа, за да запали. Намръщи се. Трябваше да се протегне, за да стигне газта или спирачката. Аарън вероятно можеше да се справи, той бе по-висок. Кал завъртя ключа, но нищо не се случи. Старият двигател отказа да запали.

– Какво правиш?

Кал подскочи и едва не удари главата си в тавана на колата. Приведе се от отворената врата и видя как Аарън е застанал до седалката на шофьора. Изглеждаше любопитен.

– Оглеждам това-онова – отвърна Кал. – Не съм сигурен какво търся. Татко обаче си е играл с тази кола, преди да тръгне.

– Това е яка кола – рече Аарън, завъртя се и подсвирна. – Пали ли?

Кал поклати глава.

– Виж жабката. Доведеният ми баща държеше всичко там – добави Аарън.

Кал се протегна и отвори жабката. За негова изненада, тя бе пълна с писма. И то не какви да е. Алистър бе един от малкото възрастни, които продължаваха да водят кореспонденцията си с ръчно написани писма вместо електронна поща. Затова Кал не се изненада.

Това, което го изненада, бе подателят. Той отвори едно писмо и погледна в края му, към подписа. Подпис, който накара стомаха му да се преобърне.

Майстор Джоузеф А. Уолтър.

– Какво има? – попита Аарън. Кал погледна към него. Явно шокът бе изписан на лицето му, понеже Аарън отстъпи от колата и извика на останалите:

– Кал намери нещо!

– Не съм – отвърна Кал. С мъка се измъкна от колата. Писмата бяха натъпкани под мишницата му. – Нищо не съм намерил.

– Какво е това тогава? – зелените очи на Аарън изглеждаха объркани.