Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Както трябва да направим и ние – напомни му Тамара и се отправи към вратата, като мина покрай Аарън. – Да се махаме оттук!

Кал я последва с наведена глава, заровил пръстите на едната си ръка във врата на Пакостник. Аарън ги следваше най-отзад, като държеше Джаспър под око и го караше да върви пред него.

Излязоха на едно сечище и замръзнаха. Малкият лагер бе в пълен хаос. Майстори тичаха напред-назад и се опитваха да хванат обсебените от Хаоса, които търчаха във всички посоки. Огън и лед летеше навред във въздуха. Кал бе почти сигурен, че видя как майстор Рокмапъл бяга, преследван от обсебен голдън ретривър. Майстор Норт се завъртя и сияйна топка пламък се надигна от дланта му.

Алма внезапно изскочи от голямата дървена къща, в която им бе сипала лимонада. Около нея се виеше смерч. Тя протегна ръка и повей въздух се изстреля, за да събори майстор Норт. Огънят му се насочи към листата и клоните на дървото над него. То пламна, а Тамара хвана Кал за яката и го поведе от сечището в гората.

Всички бягаха: Тамара, Аарън, Джаспър и дори Кал, който куцукаше, но бе набрал добра скорост. Точно когато звуците от битката заглъхнаха, Кал чу глас.

– Казах на Алма, че си навлича беля на главата с вас – рече майстор Лемюъл и застана на пътя им, – но тя не ме послуша.

Аарън рязко спря, а останалите едва не се удариха в него. Майстор Лемюъл повдигна вежди.

– Ще ви кажа само едно – добави той, – пък вие, ако искате, ми вярвайте. Мразя майсторите от Магистериума повече и от вас. Не желая да се докопат до това, което те искат. Ясно?

Те кимнаха в унисон.

Посочи тесен поток, който се виеше между дърветата. Кал осъзна, че тук е много красиво. При други обстоятелства би го оценил по-добре.

– Следвайте потока, докато стигнете магистралата – каза Лемюъл. – Няма по-бърз път. Но от този момент нататък сте сами.

Настъпи тишина. Накрая Аарън каза:

– Благодаря.

Типично за Аарън , помисли си Кал, докато тичаха покрай потока. Ако някой удареше Аарън по главата, той щеше да му благодари, когато спре.

Вървяха покрай потока половин час в мълчание, преди Джаспър да заговори.

– Какъв е планът сега? Не е като да сме в безопасност, след като стигнем магистралата – отбеляза Джаспър. – Няма автобуси, нямаме и кола...

– Но имаме план – прекъсна го Тамара.

– Сериозно? – обърна се Кал към нея.

– Винаги имам план – повдигна вежди тя, – понякога дори цяла схема. Трябва да се поучите от мен.

– Дано планът е добър – засмя се Аарън. – След толкова хвалби.

Тамара извади телефона от чантата си, провери го, а после продължи да върви.

ГЛАВА ДЕСЕТА

При вида на магистралата Кал потрепера, спомняйки си последния път, когато я бе прекосил в търсене на Аарън. Помнеше болката в краката си, докато се мъчеше да върви по-бързо, паниката при мисълта, че Аарън е в опасност, и откритието, че той не е човекът, за когото се е мислел.

Джаспър приклекна и погали Пакостник по главата, когато вълкът се приближи до него. За миг не изглеждаше такъв кретен. После видя, че Кал го гледа, и се намръщи.

Кал седна на земята, загледан в колите, които профучаваха от време на време по магистралата. Тамара пишеше нещо на телефона си. Не бе сигурен дали търси нещо за пътуването им, или просто пише на приятелите си у дома. Аарън се мръщеше, гледайки към далечината, досущ като герой от комикс. Можеха да му направят играчка, която да гледа така.

Кал се запита как ще го погледне Аарън, когато разбере, че е бил лъган, и то за много неща. Продължаваше да се чуди за това, когато лъскава черна лимузина спря пред тях. Прозорецът се смъкна и Стибънс, икономът на Тамара, свали тъмните си очила, за да разкрие светлосините си очи.

– Качвайте се – каза той, – трябва да свършим с това бързо.

Джаспър се качи на задната седалка.

– Вода! – извика той и грабна една бутилка от поставките за чаши, след което я изпи на един дъх.

– Кучето не може да се качи – добави Стъбинс, – ще изцапа с прах седалките, а ноктите му може да одерат кожата.

– Колата не е твоя – напомни му Тамара и потупа възглавницата до себе си. Вълкът скочи в автомобила и след това се завъртя, сякаш се съмняваше в решението си.

Кал го последва и Пакостник се настани на скута му. Бе му трудно да си представи, че някога вълкът се е побирал под ризата му. Сега беше почти толкова голям, колкото бе самият Кал.