Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Всички я погледнаха смаяни.

– Тамара! – скара ù се Аарън.

– Какво? – сви рамене Тамара. – Тя е магьосница, вижда се с просто око. Домът ù смърди на магия.

– Права е – съгласи се Джаспър.

– Престани да се подмазваш, Джаспър – предупреди го Кал.

– Не се подмазвам, ти просто си глупав – отвърна Джаспър. – И имаш чудовище за домашен любимец.

Госпожа Тисдейл огледа Пакостник, Тамара и Кал.

– Предполагам, че е по-добре да влезете, но без вълка.

– Какво ти става? – обърна се Кал към Пакостник.

Вълкът изскимтя, но после погледна госпожа Тисдейл и отново изръмжа.

– Хубаво – рече накрая Кал и посочи едно място на ливадата. – Стой там и ни чакай.

Пакостник седна с нежелание, като не спираше да ръмжи.

Промъкнаха се в къщата, от която се носеше миризма на прах и котки. Въпреки това не бе неприятно. Не искаше да се съгласява с Джаспър, но му бе хубаво да е на топло. Тя ги отведе в кухнята, където остави чайник на печката.

– Сега ми кажете защо не трябва да се обаждам в Магистериума да си приберат бегълците.

– Защото татко не би искал – Кал не бе сигурен какво друго да каже.

– И понеже сме на мисия – допълни Тамара, но този път не прозвуча убедително.

– Мисия? Да намерите Алистър? – госпожа Тисдейл свали пет чаши от сервиза си.

– Той е в опасност – каза Аарън.

– Вие сте напуснали маговете, нали? – обади се Джаспър. – Като бащата на Кал.

– Това няма значение – отговори госпожа Тисдейл и се обърна към Кал: – Татко ти е загазил, нали?

– Трябва да го намерим – закима Кал. – Ако знаете нещо...

Видя я да омеква.

– Дойде миналата седмица и остана няколко дни в хамбара. Плати за месеци напред, което не е в стила му. Но сега нямам представа къде е. Не ми харесва, че вие, деца, сте съвсем сами! – Тя погледна остро към Джаспър. – Може и да съм напуснала маговете, но това не значи, че съм прекалено горда, за да не звънна в Магистериума.

– Може ли да останем в хамбара и да се върнем на сутринта? – предложи Кал.

Госпожа Тисдейл въздъхна и се предаде.

– Ако обещаете, че няма да създавате проблеми...

– А в къщата? – обади се Джаспър. – Защо да не останем в къщата? Тук е топло и не е зловещо.

– Хайде, Джаспър – хвана го за ръката Аарън. Джаспър го последва тихо, сякаш примирен с мисълта, че дори госпожа Тисдейл не е на негова страна.

В нощния въздух колите напомняха на Кал зловещи скелетоподобни същества, прилични на динозавърски кости в земята. Пакостник тичаше тихо зад тях. Светлите му очи не спираха да се обръщат към къщата, а езикът му се провесваше, като че е гладен.

Другите изглежда чувстваха нещо подобно. Тамара се огледа трепереща и призова малка огнена топка. Тя затанцува по пътя към хамбара пред тях и освети пръснатите регистрационни номера, гуми и кутийки, пълни с болтове.

Кал се зарадва, когато стигнаха хамбара. Боядисаната му червена врата бе заключена с тежко метално резе. Отблизо бе лесно да види, че металът е бил смазан наскоро. Аарън повдигна резето и вратата се открехна.

Старият хамбар бе познат на Кал. Това бе мястото, където почиваха хубавите коли, всяка от тях скрита под лъскава мушама. Тук той и татко му прекарваха повечето си време, когато пристигнеха. Кал си взимаше няколко книги или своя „Гейм Бой“[5] и се качваше на тавана, докато баща му човъркаше колите отдолу.

Това бяха хубави спомени, но в момента му се струваха кухи като корубите на колите отвън.

– Да вървим горе – каза той и тръгна по стълбата. Стъпи с крака си на долното стъпало и едва не падна, поразен от болката. Сподави стона си, но видя съчувствения поглед на Аарън. Не посмя да се обърне към Джаспър, но се протегна да се издърпа с ръце, като гледаше да не стъпва на болния крак. Останалите го последваха.

В плевника бе тъмно и Кал премигна няколко пъти. Не виждаше нищо, докато Тамара не се появи с огнената топка, танцуваща над главата ù като електрическа крушка в анимационен филм. Нямаше какво толкова да се види: бюро, туристическа печка, две тесни легла със завивки, сгънати по краищата. Всичко бе невероятно подредено и ако госпожа Тисдейл не им бе казала противното, Кал не би предположил, че Алистър е бил тук наскоро.

Джаспър се просна на едно от леглата.

– Ще ядем ли? Знаете ли, сигурно има закон срещу това да ме отвличате и да ме държите гладен.

Тамара въздъхна, след което погледна с надежда към Кал.

– Има печка. А храна?

– Да, малко. Основно консерви.

Кал бръкна под кревата на баща си за кошниците, които държеше там. Имаше консерви с равиоли, бутилки с вода, говеждо, сгъваем нож, вилици и две големи вафли.