Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Аарън седна отпред.

– Предполагам, че ще работим по обичайния начин – обърна се Стибънс към Тамара. – Кой е адресът?

Кал му го каза, макар да не знаеше номера, само името на улицата. Стибънс въведе локацията в своя GPS, който не изглеждаше особено вълшебен.

След което потеглиха.

– Какъв е обичайният начин? – прошепна Джаспър на Тамара.

– Стибънс се състезава с колите на нашите – отговори тихо тя, – аз го покривам.

– Наистина? – попита Джаспър и погледна към мъжа на предната седалка с нещо като уважение.

Докато се возеха, Кал задряма до прозореца и главата му се заудря в стъклото. Караха по макадам.

Премигна. Веднага разбра къде е.

– Спри тук – каза той.

Стибънс спря колата и присви очи:

– Тук? – попита той, но Кал вече бе отворил вратата. Пакостник излезе и започна да тича в кръг, очевидно щастлив от това, че е свободен. Хлапетата излязоха и Стибънс тръгна назад с лимузината. Вероятно бе доволен, че се е отървал от тях.

– Шегуваш ли се? – попита Джаспър, когато видяха колите. – Това е автоморга.

Кал се намръщи, но Тамара сви рамене.

– Има право, Кал.

Кал опита да си представи познатата местност през техните очи. Изглеждаше зле. Като паркинг в безредие. Колите бяха струпани една до друга. Някои бяха паркирани, а други просто стоварени, където има място. Ръжда бе плъзнала по каросериите им, прояждайки лъскавия някога хром. Високи треви растяха около тях, красноречив знак за това колко дълго са били изоставени.

– Държи повечето коли за части – каза Кал. Чувстваше се неудобно. Винаги бе смятал баща си за ексцентрик. Трябваше обаче да признае, че да има толкова ръждясали коли, бе повече от ексцентрично. Алистър никога нямаше да може да използва всичките тези автомобили, дори за части, тъй като бяха ръждясали, но продължаваше да ги събира.

– Хубавите коли, които смята да реставрира, са в хангара.

Тамара, Аарън и дори Джаспър погледнаха с надежда там, накъдето сочеше Кал, но мрачната сива сграда не им вдъхна доверие.

Хладен вятър повя през паркинга. Джаспър потрепера пресилено и се сви в якето си, след което театрално потърка ръце, сякаш изкачваха Еверест и го бе страх да не замръзне.

– Млъквай, Джаспър – нареди Кал.

– Нищо не съм казал! – възрази Джаспър.

– Наистина ли смяташ, че баща ти се крие тук? – вдигна помирително ръка Аарън.

– Това не е място, на което много хора биха го потърсили – обясни Кал, макар да не бе сигурен в нищо.

– Това е сигурно – отвърна многозначително Тамара. Тя погледна към близката селска къща до дърветата: сива сграда с наклонен, закърпен покрив.

– Не мога да повярвам, че някой му е позволил да се отнесе така със собствеността му.

– Тя е стара – каза Кал. – И нейната къща не е много по-добра. А и той плаща наем.

– Мислите ли, че може да е останал там? – попита Аарън с надежда. Прозорците светеха подканващо. – Имам предвид, че може би го е оставила в някоя свободна стая.

– Не – поклати глава Кал. – Когато дойде тук, винаги остава на тавана на хамбара. Там има чаршафи и туристическа печка, а също и консерви с храна. Но може да го е видяла, обикновено се обажда.

– Да питаме – предложи Аарън. – Бабата може да е от тези, които винаги черпят със сладки.

– Не е – отвърна Кал. Не помнеше госпожа Тисдейл да е готвила каквото и да било. Аарън изглеждаше разочарован. Джаспър продължи да гледа ядосано и да се взира в небето с надеждата да го спаси я хеликоптер, я въздушен елементал, а защо не и елементал, каращ хеликоптер. – Хайде – подкани той и тръгна към къщата. Кракът не просто го болеше, чувстваше се така, все едно костите му горят. Стисна зъби, докато се катереше по предните стъпала. Не искаше да се издаде, че го боли, не и пред Джаспър.

Аарън го настигна и похлопа на вратата.

Чу се тътрене и вратата се открехна, като разкри чорлава сива коса и светлозелени ярки очи.

– Да не сте амбулантни търговци? – изкудкудяка старицата.

– Госпожо Тисдейл, аз съм, Калъм Хънт. Търся татко. Той тук ли е? – попита Кал.

Вратата се отвори по-широко. Госпожа Тисдейл носеше рокля на квадратчета, стари ботуши и сив шал.

– Че какво би търсил тук? – сопна се тя. – Няма да го продавам за части, я?

Веднага щом тя се показа, Пакостник се разлая като луд, като че искаше да откъсне ръката на госпожа Тисдейл.

– Не се е прибирал от дни – каза Кал и хвана Пакостник за нашийника. Мъчеше се да се престори, че държи вълка под контрол. – Помислих си дали...

– И маговете не могат да го намерят – добави Тамара, – а го търсят.