Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Бе навън на снега – отговори Кал и почеса Пакостник по врата. – Спасих живота му.

Тамара го погледна невярващо, сякаш мислеше, че Пакостник е щял да се оправи и без него.

– Пакостник е роден обсебен – каза Алма. – Няма подобни хора. Хората не издържат, когато бъдат обсебени от Хаоса. Затова той се вгражда в наскоро починали.

– Звучи отвратително – потрепера Аарън. – Като зомбита.

– Отвратително е – съгласи се Алма. – Има стара алхимическа поговорка: всяка отрова е лек, зависи само от дозата. Врагът изцери смъртта, но лекарството се оказа по-лошо дори от нея.

– Майстор Милагрос казва същото – присви очи Джаспър. – Преподавали ли сте в Магистериума?

– Да. По същото време, по което майстор Джоузеф бе там и експериментираше с магията от бездната. Мнозина бяхме там. Помогнах в някои от експериментите – отвърна Алма.

Тамара я погледна иззад чашата с лимонада.

– Виждали сте как Константин вгражда Хаоса в хора и животни? Защо някой би направил нещо подобно?

– Орденът на Безредието – прошепна Кал. Явно бяха част от него. В книгата се казваше, че изследвали обсебени от Хаоса животни. Къде другаде биха ги намерили освен в горите около Магистериума? Те бяха създателите на Алкахеста!

– Виждам, че си чувал за нас – усмихна се Алма. – Питал ли си се някога какво са искали да постигнат майстор Джоузеф и Константин Мадън?

– Искали са да направят така, че никой да не трябва да умира – отговори Кал.

Всички го изгледаха странно.

– Явно си внимавал в час – каза през зъби Аарън.

– Всички сме същества от енергия – обясни Лемюъл. – Когато енергията ни свърши, умираме. Хаосът е извор на безкрайна енергия. Ако така бъде вграден в човек, че да не му навреди, би бил безкраен източник на енергия. Той или тя никога няма да умрат.

– Но това е невъзможно – каза Аарън. – Да бъде вграден безопасно в човек, имам предвид.

– Това се опитваме да разберем. Работим с животни, понеже животните реагират различно на Хаоса. Твоят вълк има хаос в себе си, роден е с него, но има собствен характер, чувства, нали така? Жив е като теб самия – рече Алма.

– Ами... да – съгласи се Кал.

– И няма да побеснее и да ни разкъса, нали? – намеси се Джаспър.

– Кой знае? – отвърна майстор Лемюъл.

Изглежда по-щастлив тук, отколкото беше като учител в Магистериума , помисли си Кал. Половината му уста се изкриви, като че искаше да се усмихне.

– По дяволите! – смъкна се в стола си Джаспър.

– Но ако изучавате обсебени от Хаоса животни, значи ги хващате! В клетки ли ги държите? – огледа се Тамара.

Алма се усмихна и погледна Пакостник по начин, който Кал не хареса.

– Разкажете ми за мисията си. Каква работа имате?

– Нали не ви интересуваше къде отиваме? – обърна се Аарън към майстор Лемюъл.

– Мен не, за други не съм обещавал – рече Лемюъл и полуусмивката му се превърна в злобна ухилена гримаса. – Не е лесно да избягаш от Магистериума!

– Дрю го научи по трудния начин – промърмори Джаспър и майстор Лемюъл пламна.

– Дрю не е искал да избяга. Всичко, което ви е наговорил за мен, е лъжа!

– Знаем това – вдигна ръце Аарън в знак на примирие. – И ние сме на мисия, просто не всички в училище го знаят. Ако ни посочите най-близкия път към...

Отвън се чу врява. В стаята нахлу плешив мъж на средна възраст, който имаше дълга рошава брада.

– Алма, Лемюъл! Майсторите от Магистериума идват насам! Търсят някого!

– Значи не бягате, така ли, хлапе? – погледна ги самодоволно Лемюъл.

– Само за справка... тези хора ме отвлякоха, за да ги придружа на някаква глупава мисия... – каза Джаспър.

Тамара разтвори ръка. Джаспър спря да говори по средата на изречението и опита да си поеме въздух. Тя явно му бе взела гласа, съвсем буквално, заедно с въздуха, който дишаше. Възрастните не забелязаха, но Кал бе силно впечатлен.

– Спокойно, Андреас – меко каза Алма.

Кал скочи на крака. Сърцето му се бе качило в гърлото.

– Трябва да се махнем оттук – каза той.

Аарън се изправи зад него, също и Тамара. Само Джаспър остана седнал, задъхан и зяпнал останалите.

– Ще се скрием в гората – предложи Аарън. – Моля ви, само ни пуснете и няма да споменаваме за това място.

– Можем да направим нещо повече – отвърна Алма. – Можем да ви скрием! Но ще искаме нещо в замяна.

Погледът ù се спря на Пакостник.

– В никакъв случай – отсече Тамара и постави ръка върху вълка, – няма да позволим да му направите... каквото там правите на...

– Обещавате ли да не го наранявате – намеси се бързо Кал, като я прекъсна. Не искаше да мисли за това как баща му бе оковал Пакостник, но видя жадния поглед, който Алма бе хвърлила на вълка. Трябваше да се съгласи, така че да спечели време, докато измисли начин да изкара всички от тази каша. Включително вълка.