Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Не ме карай да те наранявам – каза той и погледна към Джаспър. Хаосът гореше върху ръката му. – Мога да го направя.

Кал бе толкова изумен, че дори не успя да реагира.

Джаспър пребледня, но преди да може да каже нещо, Тамара плесна Аарън по рамото.

– Стига – рече тя. – Не може да призоваваш Хаоса просто така.

Аарън сви ръка в юмрук и тъмнината изчезна. Въпреки това не изглеждаше по-малко ужасяващ.

– Трябва да го вземем с нас – посочи Тамара към Джаспър.

– С нас ли? Шегуваш се. Той ще развали всичко – отвърна Кал.

– Това не е купон, Кал – добави тя и постави ръка на бедрото си.

– Никъде няма да ходя – прекъсна ги Джаспър и започна да се изнизва до стената на пещерата. – Не знам какво става и повече не ме интересува. Вие сте полудели. Ще забравя, че съм видял каквото и да било. Кълна се.

– Да бе – отвърна Аарън. – Ще ни изпортиш на маговете при първа възможност.

– Няма! – възрази Джаспър.

– Ще го направи – съгласи се Кал.

Тамара взе един камък от джоба си и го пъхна в униформата на Джаспър.

– Да тръгваме.

– Съгласен – рече Аарън и хвана яката на Джаспър. Джаспър изпищя и размаха ръце. Изражението на лицето на Аарън бе страховито.

– Идваш с нас – отсече той. – А сега... ходом марш!

ГЛАВА ДЕВЕТА

Не бе толкова лесно да пътуват извън Магистериума. Трябваше да минат през гората към магистралата, като Тамара използваше картата на телефона, за да си помогне. По пътя имаше риск от срещи с елементали и обсебени от Хаоса животни или просто от това да се загубят. Времето обаче бе приятно и заради звука на цикадите и оплакванията на Джаспър, галещи слуха на Кал, разходката не му пречеше. Поне докато кракът му не започна да изтръпва и той не осъзна, че отново ще забави останалите дори когато се бяха впуснали в приключение за спасяването на собствения му баща.

Ако само Аарън и Тамара бяха напред, Кал нямаше да се оплаче. Русата коса на Аарън блестеше на лунната светлина, а Тамара носеше тежка пръчка и се подпираше на нея в прахта, досущ като Гандалф.

Но идеята, че Джаспър е по-добър от него, му лазеше по нервите. Стисна зъби, вдигна чантата по-високо на раменете си и пренебрегна болката.

– Мислиш ли, че ще те изключат? – попита Джаспър, за да става приказка. – Имам предвид, задето помагаш на Врага. Или поне на негов човек.

– Татко не е човек на Врага.

– Отвлече ме, застраши макара ... – продължи Джаспър, без да обръща внимание на Кал.

– Тук съм, ако не забелязваш – обади се Аарън. – Мога и сам да взимам решения.

– Не съм убеден, че Съветът ще се съгласи – каза Джаспър.

Минаха покрай онази част от гората, където дърветата бяха по-млади заради пламъците и унищоженията, причинени петнайсет години по-рано от Константин Мадън. Дърветата се извисяваха и разпростираха гъстите си клони. Лунна светлина се процеждаше през листата и танцуваше по козината на Пакостник.

– Желанието ти може и да се изпълни, Кал. Може да те изритат от Магистериума. Жалко, че ще е прекалено късно да запечатат магията ти.

– Млъквай, Джаспър – отсече Тамара.

– Семейството ти е било унижавано и преди, Тамара. Поне ще са свикнали.

Тамара го плесна по главата.

– Стига си дрънкал. Ще се дехидратираш.

– Ау! – оплака се Джаспър.

– Шшт! – каза Аарън.

– Схванах и от първия път – отвърна кисело Джаспър. – Тамара вече ми каза да млъкна.

– Всички млъкнете!

Аарън приклекна зад покритите с мъх корени на едно дърво.

– Там има нещо.

Джаспър незабавно падна на колене. Тамара издърпа ръкави и приклекна, като сви едната си ръка. В дланта ù вече проблясваше пламък.

Кал се поколеба. Кракът му се бе схванал. Притесняваше се, че ако приклекне, няма да може да се изправи, поне не и с лекота.

– Кал, лягай долу! – изсъска Тамара. Светлината между дланите ù се превърна в блестящ квадрат. – Не се прави на герой!

Кал едва сдържа саркастичния си смях. Блестящият квадрат се надигна и Кал осъзна, че Тамара оформя въздушната енергия като нещо, напомнящо лещата на телескоп. Всички се приведоха напред, а долината под тях изскочи пред очите им.

Гледайки през лещата, видяха кръгло сечище с малки, шарени къщурки, подредени на равни разстояния една от друга. Голяма дървена сграда стоеше в центъра. Над вратата ù имаше плакат. Кал се изненада, когато лещата на Тамара му позволи да разчете думите на него: