Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Споменът за Алистър накара Кал да се сети и за стаята в мазето, подготвена за ритуал, с малък диван за момче в ъгъла. Спомни си как Пакостник бе скимтял, звука, който главата на баща му издаде, когато удари стената. Ако откриеше баща си и Алкахестът бе в него, какво щеше да стори Алистър?

Кал знаеше, че трябва да се съсредоточи. Познаваше баща си по-добре от всеки друг. Трябваше да разбере къде се е скрил. Сигурно беше място, намиращо се встрани от основните пътища, което познава добре. Някъде, където на маговете не би им хрумнало да го търсят. Място, което да не могат да свържат с него.

Кал се изправи.

Алистър купуваше много стари коли за части. Твърде много, за да ги побере в гаража или в магазина си, затова бе наел един порутен хамбар от възрастна дама на около шейсет километра от дома им. Плащаше ù в брой. Хамбарът щеше да е съвършеното скривалище. Алистър дори спеше там понякога, когато работеше досред нощ.

Кал слезе от дивана и накара Пакостник да го последва, макар и с подразнено изсумтяване. Протегна се надолу, за да погали вълка по главата.

– Не се безпокой, момчето ми, идваш с мен – каза той.

Отправи се към спалнята си и извади платнената торба изпод леглото. Натъпка я бързо с дрехи, хвърли Мири вътре и след кратък размисъл се върна в хола, за да добави останалия чипс. Трябваше да хапне нещо по пътя.

Тъкмо мяташе торбата пред рамо, когато вратата се отвори. Тамара и Аарън влязоха вътре. Аарън носеше купчина книги, негови и на Тамара, смеейки се на някаква нейна шега. За миг, преди да погледнат Кал, изглеждаха щастливи и безгрижни. Стомахът му се сви. Нямаха нужда от него – нито като приятел, нито като съотборник в групата чираци. Създаваше им само проблеми.

Тамара го видя и усмивката угасна на лицето ù.

– Кал.

Аарън затвори вратата зад тях и остави книгите. Когато се изправи, се загледа в ботушите на краката на Кал и в чантата на гърба му.

– Къде отиваш? – попита Аарън.

– Да разходя Пакостник – рече Кал и посочи към вълка, който щастливо се стрелкаше между тях.

– И носиш чанта за цяла седмица? – посочи Тамара багажа му. – Какво става, Кал?

– Нищо. Виж, не ти трябва да знаеш за това. Така, когато майстор Руфъс те пита какво се е случило с мен, няма да трябва да лъжеш.

– Изключено. Ние сме група. Споделяме си всичко – поклати глава Тамара.

– Защо? За да можеш да издаваш тайните ни? – попита Калъм. Тамара потръпна. Той знаеше, че се държи гадно, но не можеше да се спре. – Отново?

– Зависи какво правиш – обади се Аарън. Бе стиснал зъби по начин, който Кал рядко бе виждал. Обикновено Аарън бе склонен да прости всичко и се държеше безкрайно мило. Затова Кал често забравяше, че в него има стомана и че заради нея бе макар .

– Ако смяташ да направиш нещо опасно, лично ще кажа на майсторите. Така ще се сърдиш на мен, а не на нея.

Кал преглътна. Аарън и Тамара останаха пред него, като блокираха пътя към вратата.

– Ще убият татко – каза той.

– Какво? – повдигна вежди Аарън.

– Някой ми каза и... не, няма да ви разкрия кой, ще се наложи да ми се доверите, че Алкахестът вече е откраднат. Татко се крие. Те няма да го вкарат в затвора, нито да го съдят...

– Алкахеста го няма? – повтори Тамара. – Баща ти наистина го е откраднал?

– И имат ли затвор маговете изобщо? – попита Аарън, ококорвайки очи.

– Да, нещо подобно. Нарича се Паноптикон – обясни мрачно Тамара. – Не знам нищо за него, но е място, където непрекъснато те наблюдават. Никога не оставаш сам. Ако баща ти наистина е...

– Няма значение – добави Кал. – Ще го убият.

– Откъде знаеш? – попита Тамара.

– Един приятел ми каза – Кал я погледна лошо. – Истински приятел, имам предвид.

– И какво ще правиш сега? – пребледня тя.

– Трябва да го намеря и да му кажа да върне Алкахеста, преди това да се случи – отвърна Кал и вдигна раницата на рамото си. – Ако го върне в Колегиума, мога да убедя маговете, че баща ми не е заплаха за тях, нито за теб. Кълна се, Аарън, татко не би те наранил. Заклевам се.

– И ние не искаме да наранят баща ти – отговори Аарън и потърка лицето си.

– Не да го наранят, а да го убият. Ако не го намеря, ще го убият – настоя Кал.

– Идвам с теб – обяви Тамара. – Мога да си събера нещата за десет минути.

Но аз не искам да идваш.

Кал не изрече мисълта си. Не бе сигурен дори дали това е вярно. Но знаеше, че още ù е сърдит.

– Че защо ти е да го правиш? – поклати глава той.

– Защото вината е моя. Прав си. Мога обаче да ти помогна да избегнеш маговете, докато търсиш баща си, и да убедя Колегиума да прибере Алкахеста и да спре да го преследва. Нашите работят в Асамблеята. – Тя направи крачка към спалнята си. – Трябват ми само десет минути.