Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Веднъж излязъл навън, Алекс тръгна надолу по пътеката. Кал осъзна изненадан, че там го чака бял автомобил „Мерцедес“, чийто двигател ръмжеше. Мащехата на Алекс бе дошла.

Кимия ахна. Стибънс изглеждаше замислен.

– Готина кола – каза той.

– Млъкни – отвърна Тамара, – само за коли мислиш.

Отправи особен поглед към Стибънс, който Кал нямаше време да разгадае. Случваха се прекалено много неща едновременно.

Кимия хукна подир Алекс, без да се интересува от това, че всички ги зяпат.

– Какво става? – попита тя, когато го настигна. – Мислех, че ще дойдеш с нас с автобуса.

Той спря по средата на пътеката и се обърна към нея.

– Държа се на разстояние, както поиска баща ти. Анастасия ще ме откара до Магистериума. Лятото свърши. Това е краят.

– Не бъди такъв, Алекс – настоя тя, смаяна от гнева му. – Може да поговорим...

– Говорихме достатъчно – гласът му се задави от мъка. – Трябваше да се застъпиш за мен. За нас – добави, след което метна чантата си на рамо. – Но не го направи.

Завъртя се и продължи надолу по алеята.

– Алекс! – извика Кимия. Той не отговори. Стигна до мерцедеса и се качи вътре. Колата се отдалечи с мръсна газ, като вдигна облак прах.

– Кимия! – Тамара понечи да иде до сестра си, но майка ù я хвана за китката.

– Дай ù една секунда – каза тя. – Вероятно иска да остане сама.

Погледът на госпожа Раджави блестеше, а Кал реши, че никога досега не му е било толкова неловко. Спомни си как Алекс бе настоял: „Кимия! Кажи му!“

И как Кимия не бе казала това, което той искаше да каже. Страх я бе от родителите ù. Кал не бе сигурен, че може да я обвинява.

След няколко минути жълтият автобус мина през портите на „Гейбълс“. Кимия влезе обратно в къщата, избърса очи в ръкава си и подсмръкна. Сграбчи багажа си, без да погледне към останалите.

Когато майка ù постави ръка на рамото ù, Кимия се освободи от нея.

Кал коленичи да отвори чантата си, за да е сигурен, че не е забравил нещо. После отново дръпна ципа, но не и преди госпожа Раджави да забележи ножа му, блещукащ върху дрехите.

– Това Семирамида ли е? – попита тя.

Кал кимна и бързо затвори чантата си.

– Бил е на мама.

– Зная. Помня, когато го направи. Беше умел метален маг. – Майката на Тамара наклони глава на една страна. – Семирамида е кръстен на асирийска царица, превърнала се в гълъб след смъртта си. „Калъм“ също означава „мир“. Гълъбите са символ на мира. Майка ти искаше това повече от всичко.

– Предполагам – отвърна Кал. Сега когато го наблюдаваха, му стана още по-неловко, а и малко тъжно, задето тази жена знаеше повече за майка му от него самия.

Госпожа Раджави му се усмихна и отметна един черен кичур от очите си.

– Трябва да те е обичала много. Сигурно ти липсва.

Калъм прехапа буза, като си спомни какво бе написала майка му в леда на пещерата, където бе загинала. Сигурно дълго време бе избирала името на Калъм. Вероятно бе направила списък, спорейки с Алистър за хиляди варианта, преди да се спре на името „Калъм“.

Калъм, който бе символ на гълъба, мира и войната. Преди Константин Мадън да го убие и да открадне малкото тяло за себе си. Кал бе тъкмо обратното на това, на което се бе надявала.

Кал осъзна, че стиска зъби толкова силно, че е прехапал бузата си до кръв.

– Благодаря ви, госпожо Раджави – наложи си да отговори той. След това, без почти да вижда накъде върви, се качи в автобуса. Пакостник го последва и седна на пътеката, така че всички останали трябваше да го прескочат.

Няколко деца вече бяха седнали. Аарън стоеше почти най-отпред. Смести се, за да позволи на Кал да се настани до него, после се загледа как господин и госпожа Раджави целуват Тамара за довиждане.

Кал се замисли за историите на Тамара за родителите ù и за третата ù сестра, превърнала се в една от Погълнатите. Спомни си колко строги и студени изглеждаха те на Изпита. Дали се преструваха, че са съвършеното семейство пред Аарън, идеалните родители, които той никога не бе имал?

Но каквото и да бяха опитали, Кал не смяташе, че се е получило. По време на целия път за Магистериума Кимия остана на задната седалка и плака.

Кал си спомни първия път, когато бе пристигнал в Магистериума. Спомни си колко странни и чужди му се виждаха пещерите, блестящи с биолуминесцентен мъх, подводните реки, миещи се в тинести брегове, и лъскавите сталактити, висящи от таваните като зъби.