Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Всички се разсмяха и заръкопляскаха. Дори госпожа Раджави изглеждаше очарована.

Аарън се бе задъхал. Лицето му бе пребледняло, а бузите – зачервени, като че е трескав. Не изглеждаше като човек, направил фокус, а по-скоро като такъв, който едва не е убил майката на най-добрата си приятелка.

– Какво беше това? – обърна се Кал към Тамара.

– Какво имаш предвид? – попита. Очите ù светнаха. – Справи се отлично!

– Можеше да загине – изсъска Кал, но се спря, преди да добави, че и майка ù едва не е била изядена.

Аарън бе на крака и си проправяше път през тълпата към тях. Не напредваше бързо, тъй като всеки искаше да го приближи, поздрави и потупа по гърба.

– Това бе само номер, Кал – изсумтя Тамара, – а и останалите магове бяха наблизо. Те щяха да се намесят, ако нещо се бе объркало.

Кал почувства металния вкус на гняв в устата си. Знаеше много добре, че маговете не са безгрешни. Тамара също го знаеше.

Невинаги се намесваха навреме. Никой не бе спрял Константин Мадън, когато бе използвал магията на Хаоса, бе убил брат си и едва не бе унищожил Магистериума. Бе така ранен и белязан от станалото, че винаги носеше сребърна маска, за да прикрие лицето си.

Явно е ненавиждал как изглежда.

Кал вдигна ръка, за да докосне здравата кожа на собственото си лице, когато Аарън пристигна при тях изчервен и ококорен.

– Може ли да седнем някъде? – каза той достатъчно тихо, за да не го чуят гостите. – Имам нужда да си поема дъх.

– Естествено – Кал изкуцука на позиция пред Аарън и се приведе към Пакостник, за да му прошепне: – Отведи ме до фонтана.

Вълкът го дръпна напред и тълпата бързо се раздели да го пусне. Кал, Тамара и Аарън го последваха. Кал видя как Алекс го гледа съчувствено, макар Кимия вече да наблюдаваше представлението на следващия маг.

Пъстри искри се издигнаха във въздуха, когато обиколиха храста, оформен като щит, и откриха фонтан. Бе кръгъл, от жълт камък и имаше занемарен вид, който накара Кал да помисли, че е донесен отнякъде другаде. Аарън седна на ръба му и прокара пръсти през гъстата си руса коса.

– Мразя прическата си – каза той.

– Хубава е – отвърна Кал.

– Не го мислиш наистина – рече Аарън.

– Всъщност не – потвърди Кал и му се усмихна. Надяваше се да е било окуражително. Аарън изглеждаше притеснен. Може би не бе успял да го окуражи. – Добре ли си?

– Аз просто... – пое си въздух Аарън.

– Чухте ли? – отекна във въздуха гласът на възрастен, достигнал до тях въпреки листата. Бе дълбок и басов, Кал го бе чувал и преди. – Някой е нахлул в Колегиума миналата седмица. Искали да откраднат Алкахеста.

Кал и Аарън се спогледаха, а после отправиха очи към Тамара, която бе замръзнала. Тя постави пръст на устните си и ги накара да млъкнат.

– Някой? – попита тих женски глас. – Имаш предвид слугите на Врага. Кой друг би го направил? Той иска да започне войната наново.

– Счупеният Алкахест няма да му помогне, когато макарът ни е обучен и готов.

– Но ако го направи, трагедията с Верити Торес може да се повтори – обади се трети глас, този път на изнервен мъж. – Макарът ни е млад като нея. Трябва ни повече време. Алкахестът е прекалено силен и не можем да пренебрегнем опита да го откраднат.

– Ще го носят на по-укрепено място – обади се отново жената. – Постъпиха глупаво, че го изложиха на показ първия път.

– Докато не сме убедени, че е на сигурно място, безопасността на макара е нашата първа задача – намеси се първият заговорил.

Аарън бе замръзнал на мястото, където седеше. Бълбукането на водата отекна в ушите на Кал.

– Не трябваше ли макарът да пази нас? – попита нервният глас. – Ако ние пазим него, кой пази нас?

Кал се изправи. Хрумна му, че ги дели секунда от това да чуе как някой от маговете казва нещо лошо за Аарън. По-лошо от спекулирането с това как Врагът смята да го убие. Кал искаше да каже на Аарън, че е сигурен, че Врагът на Смъртта не е опитал да открадне Алкахеста – каквото и да бе това – и че не смята да отмъщава на никого другиго, освен на Джаспър.

Разбира се, нямаше идея какво е замислил майстор Джоузеф. Може би слугите на Врага наистина стояха зад опита за кражба. Това бе по-притеснително. Самият майстор Джоузеф разполагаше със значителна сила. Тринайсет години се бе оправял без Константин Мадън, макар да бе казал на Кал, че се нуждае от него.

– Хайде – рече шумно Тамара, като хвана Аарън за ръка и го изправи на крака. Явно и тя като Кал подозираше нещо лошо. – Умирам от глад. Да идем да хапнем нещо.