Ан Райс - Полунощ 2

Точно в три застана пред отворената порта. За първи път виждаше къщата на дневна светлина и пулсът му се учести. Да, това е. Дори и запусната, тя изглеждаше горда, великолепна, покрита с избуяли лози, дългите капаци, боядисани в убито зелено, все още се крепяха на железните си панти. Къщата чакаше…

Усети замайване, някакъв мимолетен прилив на наслада, беше се върнал. Да, вече правя каквото трябва…

Изкачи мраморните стълби и бутна вратата. Влезе в дългия широк коридор. Не бе виждал подобна архитектура в Сан Франциско - толкова висок таван, така изящни и високи врати.

Въпреки лепкавия, наслоен по стените прах, от боровите дъски на панелите сякаш се излъчваше сияние. Макар и с олющена боя, орнаментираните корнизи бяха още здрави. Майкъл почувства, че обича всичко това - умението на майстора, създал вратите във форма на ключалки, прекрасните колони и балюстрадите на стълбището. Обожаваше усещането на пода под краката си, толкова солиден беше. Вдишваше прекрасния топъл аромат на дърво, който изпълваше цялата къща. Няма друго място на света, където да усетиш подобен аромат.

- Майкъл, ти ли си? Ела.

Той влезе във всекидневната. Вътре още беше тъмно и сенчесто, макар че завесите бяха дръпнати. Светлината се процеждаше съвсем слабо през капаците и мръсните мрежи на верандата отвъд страничните прозорци. Дъх на орлови нокти. Сладък, прекрасен. Нямаше ли ярки розови съцветия на върбинка по мрежите? Не беше виждал това прекрасно диво растение от години.

Роуан седеше на дългото кафяво кадифено канапе с гръб към предната част на къщата. Изглеждаше малка и много красива. Косата и? падаше прекрасно на бузата. Бе облякла една от онези свободни намачкани памучни ризи, леки като коприна. Лицето и вратът и? изглеждаха силно загорели заради бялата тениска отдолу. Беше обута в бели панталони, с бели сандали, изрязани отпред - пръстите на краката и? бяха много секси, лакирани в червено.

- О, вещицата от Аендор - рече той и се наведе да я целуне по бузата. Задържа лицето и? в дланите си, топло, нежно.

Тя го хвана за китките, надигна се и го целуна грубо, но прелестно по устата. Той усети, че ръцете и? треперят, сякаш я тресеше.

- Сама ли стоя тук?

Тя седна отново и той се настани до нея.

- А защо не? - попита с дълбокия си глас. - Току-що напуснах официално поста си в болницата. Ще си потърся работа тук. Мисля да остана в тази къща.

Той изпусна дълга въздишка и се усмихна.

- Сериозно ли?

- Съвсем. Е, какво мислиш?

- Не знам. По пътя насам… минах през Айриш Ченъл и си мислех, че сигурно ще те сваря със събрани куфари.

- Не. Няма начин. Вече говорих с шефа си от Сан Франциско за три-четири болници тук. Той ще се обади. А с теб какво става?

- Какво да става? - отвърна той. - Знаеш защо съм в Ню Орлиънс. Къде да ходя? Те ме доведоха тук. Не са ми казвали да ходя другаде. Не са ми казвали нищо. Още не мога да си спомня. Прочетох четиристотин страници от историята и още не мога да си спомня. Знам само, че видях Дебора, но не помня какво ми каза.

- Изморен си и гориш - каза тя и сложи длан на челото му. - Говориш несвързано.

Той се изсмя.

- Виж я ти нея, вещицата от Аендор. Не прочете ли досието? Какво става, Роуан? Не го ли прочете докрай? Та ние сме в някаква паяжина, а дори не знаем кой я тъче. - Изпъна напред ръце и се загледа в скритите под ръкавиците пръсти. - Просто не знаем.

Тя го погледна някак разсеяно, изражението и? беше много студено, въпреки че лицето и? бе зачервено. Сивите и? очи отразяваха разкошно светлината.

- Е, прочете го, нали? И какво мислиш?

- Майкъл, успокой се. Всъщност не ме питаш какво мисля, а какво чувствам. Вече ти казах какво мисля. Ние не сме уловени в никаква паяжина и никой не я тъче. Според мен е най-добре да забравиш за хората от видението. Забрави за мисията, за всичко.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами стоях тук с часове и мислих за всичко. Това е моето решение. Оставам тук, защото къщата е моя и много я харесвам. Харесвам и семейството, с което се срещнах вчера. Искам да ги опозная. Искам да чувам гласовете им, да виждам лицата им, да се уча от тях. Освен това знам, че няма да мога да забравя какво сторих на онази старица, без значение къде ще ида. - Замълча, на лицето и? за миг се изписа силна емоция, но после отново стана твърдо и студено. Тя скръсти леко ръце, единият и? крак бе подпрян на малката масичка за кафе. - Слушаш ли ме?

- Разбира се.

- Е, добре. Искам да останеш. Надявам се и се моля да останеш. Но не заради тази мрежа, план, или каквото и да било друго. Не заради виденията или онзи мъж. Защото няма абсолютно никакъв начин да се разбере какво означава всичко това, или както ти си написал в бележките си - защо ние с теб сме свързани. Няма начин да разберем. - Тя млъкна, гледаше го напрегнато. После продължи бавно: - Е, аз взех решение въз основа на това, което знам, на това, което виждат очите ми и което мога да определя и разбера. Решението ми е, че тази къща е моят дом, защото искам да е така.