Ан Райс - Полунощ 2

Той извади шепа банкноти от по двайсет долара и каза:

- Искам да направя дарение. И, ако е възможно, да разгледам двете църкви.

- «Свети Алфонс» не може да се разглежда. Вече е затворена. Не е безопасно. Мазилката пада.

Мазилката! Той си спомни прекрасните стенописи по тавана, светците, които се взираха в него от синьото небе. Под този таван бе кръстен, бе получил първото си причастие и по-късно конфирмацията. А в последната си нощ в града бе минал по пътеката в «Свети Алфонс», с бялата шапка и бялата роба, заедно с другите абитуриенти, и дори не бе помислил да я огледа за последно, защото нямаше търпение да замине с майка си на запад.

- Къде са всички? - попита той.

- Ами преместиха се - отвърна жената и му кимна да я последва. Преведе го през жилището на свещеника към «Света Богородица». - А черните не идват.

- Но защо всичко е заключено?

- Защото постоянно ни ограбват.

Не можеше да повярва, че вече не може да влезе в притихнала сенчеста църква по всяко време на деня. Че не може да избяга от изпечените от слънцето улици, да седне в тишината, да поговори с ангелите и светците, докато старите дами с рокли на цветя и сламени шапки шепнат със сухите си устни молитви пред олтара.

Тя го поведе през олтара. Навремето той бе иподякон. Беше приготвял светеното вино. Усети прилив на щастие, когато видя редиците дървени светци, а после и дългия висок неф с издигащите се готически арки. Всичко бе великолепно, непокътнато.

Слава богу, непокътнато. Почувства буца в гърлото си. Прибра ръце в джобовете си, сведе глава и продължи да оглежда всичко изпод вежди. Спомените за службите тук и в «Свети Алфонс» напълно се смесиха. По онова време вече нямаше вражда между немци и ирландци, дори фамилиите се смесваха. Учениците от началното училище ходеха в другата църква за сутрешната служба, а гимназистите изпълваха «Света Богородица».

Не беше нужно никакво въображение, за да види отново облечените в униформи младежи, които стават от пейките и се нареждат на опашка, за да получат причастие. Момичетата с бели блузи и сини вълнени поли, момчетата с ризи в цвят каки и панталони. Но после се върна назад, когато беше на осем и носеше кадилницата по тези стълби.

- Е, разгледайте спокойно - каза дребната женица. - Но после минете през сакристията.

Седя около половин час на първата редица. Не знаеше точно какво прави. Вероятно просто запомняше детайли, които не можеше да извика от спомените си. Никога вече нямаше да забрави издълбаните по мраморния под имена на погребаните под олтара. Никога нямаше да забрави и изрисуваните по тавана ангели. Нито пък прозореца далече вдясно от него, на който ангели и светци носеха дървени обуща! Колко странно. Дали някой днес би могъл да го обясни? Не го беше забелязвал преди, а бе прекарал толкова време в тази църква…

Спомни си за Мари Луис, която четеше требника, спомни си и големите и? гърди под колосаната бяла униформена блузка. Спомни си и Рита Мей Дуайър, която на четиринайсет вече изглеждаше като зряла жена - в неделя носеше червена рокля, обувки с много високи токчета и огромни златни обици. Баща му бе един от мъжете, които носеха по пътеката кутиите за дарения. Минаваха от редица на редица и с подобаващо сериозни изражения протягаха кутиите, закачени на дълги пръчки. По онова време никой не гъкваше в католическа църква.

Но какво си мислеше, че всички ще са тук и ще го чакат? Десетина Рита Меи с рокли на цветя ще дойдат тук по пладне само за да се видят с него?

Предната нощ Рита Мей му бе казала:

- Не се връщай в квартала, Майк. Помни го, какъвто беше едно време.

Накрая стана и тръгна по пътеката към старите дървени изповедални. На стената имаше плочка с имената на спонсорите на реставрацията на църквата.

Майкъл затвори очи и само за миг си представи, че чува как децата играят в двора на училището - обичайната глъчка по обед.

Но нямаше нищо такова. Нямаше тежко затръшване на врати, когато енориашите идваха и си отиваха. Само празната величествена църква. И Девата с короната на високия олтар.

Сега тя му изглеждаше малка и някак далечна. Хрумна му, че вероятно е редно да се помоли. Трябваше да попита Девата или Господ защо е трябвало да се върне тук, защо бе изтръгнат от студената прегръдка на смъртта. Но вече не вярваше в тези статуи на олтара. Детската вяра бе изчезнала.

Вместо това дойде друг, особен, някак неприятен спомен. Двамата с Мари Луиз се бяха срещнали точно пред високите врати на тази църква. В проливния дъжд. И Мари Луиз му бе признала, неохотно, че не е бременна. Беше почти ядосана - толкова ядосана, колкото облекчен беше той.