Стивън Кинг: Точно в полунощ (Встъпителна бележка)

Ей, я вижте — всички сме тук. Пак сме тук. Надявам се, че сте щастливи поне наполовина колкото мен, че сте тук. Та като ви го казвам, се сещам за една история, и понеже разказването на истории е това, с което се препитавам (и се поддържам в добро здраве), ще ви разкажа и тази.

Преди известно време тази година (пиша тези редове през юли 1989) се бях проснал пред телевизора и гледах мача между „Бостън Ред Сокс“ и „Милуоки Брюърс“. Робин Йънт от „Брюърс“ стъпи в кръга и бостънските коментатори започнаха да се удивляват, че бил малко над трийсетте.

— Робин играе толкова отдавна, че понякога ми се струва, че е помагал на Абнър Дабълдей 1 1 Абнър Дабълдей — американски генерал, за когото се смята, че е измислил модерния бейзбол през 1839 г. — Б.пр. да начертае първите линии около полето — каза Нед Мартин, когато Йънт влезе в правоъгълника, за да играе срещу Роджър Клемънс.

— Да — съгласи се Джо Кастилионе. — Мисля, че той дойде в „Брюърс“ направо от гимназията — играе за тях от 1974.

Изправих се в креслото си толкова бързо, че почти разлях кутията „Пепси-кола“ в скута си. „Почакайте малко! — помислих си. — Почакайте малко, по дяволите! През 1974 аз издадох първата си книга! Това не беше толкова отдавна! Каква е тази глупост, че Йънт помагал на Абнър Дабълдей да слага първите линии около полето?“

Тогава разбрах, че начинът на възприятие на времето — тема, която се повтаря много пъти в разказите, които следват — е съвсем индивидуално нещо. Истина е, че издаването на „Кери“ през пролетта на 1974 (тя всъщност беше издадена точно два дни, преди да започне бейзболният сезон и един тийнейджър на име Робин Йънт да изиграе първия си мач срещу „Милуоки Брюърс“) субективно не ми изглежда много отдавна — всъщност, само на разстояние един бърз поглед през рамо — но има и други начини да се броят годините, а някои от тези начини показват, че петнайсет години могат да бъдат наистина много време.

През 1974 президент беше Джералд Форд, а в Иран все още се разпореждаше шахът. Джон Ленън беше жив, Елвис Пресли също. Дони Озмънд пееше заедно с братята и сестрите си на висок, детски глас. Домашните видеомагнетофони вече бяха изобретени, но можеха да се купят само в няколко пробни магазина. Специалистите предвиждаха, че когато те станат широко разпространени, апаратите с „Бета“-формат на „Сони“ бързо ще изместят формата на съперниците, известен като VHS. Идеята, че хората скоро ще могат да взимат под наем популярни филми, както едно време взимаха под наем популярни романи от библиотеките, все още беше отвъд хоризонта. Цените на бензина бяха се покачили до немислими висоти: четирийсет и осем цента за галон супер, четирийсет и пет — за обикновен.

Първите бели коси все още не бяха се появили върху главата и в брадата ми. Дъщеря ми, която сега е във втори курс на колежа, беше на четири години. Най-големият ми син — който сега е по-висок от мен, свири на блус-арфа и развява разкошни, дълги до раменете къдрици в стил Сами Хагар — току-що беше обул за пръв път дълги панталони. А най-малкият ми син, който сега подава и играе на първа база в шампионата на Младежката лига, щеше да се роди чак след три години.

Времето притежава някакво странно, пластично качество и всичко, което отмине, се връща отново. Когато се качиш на автобуса, мислиш, че няма да те откара далеч — извън града може би, не по-далеч — и изведнъж — хайде хоп! Оказваш се по средата на следващия континент. Намирате тази метафора леко наивна? Аз също, и както и да я разбирате, все е същото — няма значение. Основната главоблъсканица на времето е толкова съвършена, че даже такива хилави констатации, като тази, която току-що направих, запазват своя звучен и загадъчен резонанс.

Едно нещо не се е променило през тези години — главната причина, предполагам, поради която ми се струва (както вероятно се струва и на Робин Йънт), че въобще не е изтекло никакво време. Аз все още правя същото: разказвам истории. И все още те са доста повече от онова, което знам; все още те са онова, което обичам. О, не ме разбирайте погрешно — аз обичам жена си и децата си, но все още намирам удоволствие да откривам тези особени странични пътища, да вървя по тях, да видя кой живее там, да видя какво прави и на кого го прави, а може би дори защо го прави. Все още обичам странностите на занаята си и онези разкошни моменти, когато картините се изясняват и събитията започнат да се подреждат. Приказката винаги си има край. Тя е бърза животинка и понякога се изплъзва от хватката ми, но когато наистина я хвана, аз я държа здраво… и тя се чувства отлично.