Стивън Кинг: Точно в полунощ (Встъпителна бележка)

Когато тази книга излезе — през 1990, аз ще съм вече шестнайсет години в занаята на фантазиите. В средата на всичките тези години дълго след като се бях превърнал по някакъв начин, който все още не разбирам напълно, в литературното плашило на Америка, аз публикувах книга, наречена „Особени сезони“. Това беше сборник от четири непубликувани дотогава новели, три от които не бяха разкази на ужасите. Издателят прие книгата охотно, но мисля, че не без известни резерви. Знам, че и аз имах такива. Както се оказа, нито един от нас не е трябвало да се тревожи. Понякога писателят публикува книга, която просто е родена с късмет, и за мен „Особени сезони“ беше такава.

Един от разказите, „Тялото“, стана на филм („Остани до мен“), който се радваше на успех… Първият наистина успешен филм, направен върху моя работа след „Кари“ (филм, който излезе още когато Абнър Дабълдей и онзи другият са чертали споменатите по-горе линии около полето). Роб Райнър, който направи „Остани до мен“, е един от най-храбрите производители на филми, които съм срещал, и аз съм горд от връзката си с него. С удивление отбелязвам също, че компанията, която образува г-н Райнър след успеха на „Остани до мен“, се казва „Касъл Рок продакшънс“ — име, което е познато на много от постоянните ми читатели.

Критиците, общо взето, също харесаха „Особени сезони“. Почти всички от тях се нахвърлиха бясно върху някоя от новелите, но тъй като всеки от тях си беше избрал за мишена различен разказ, почувствах, че мога безнаказано да не им обръщам внимание… както и направих. Такова поведение не винаги е възможно — когато в повечето от рецензиите на „Кристин“ се обясняваше, че това е наистина ужасно произведение, аз неохотно стигнах до решението, че наистина тя не е толкова добра, колкото се бях надявал (това обаче не ми попречи да осребрявам чековете от хонорарите за авторските права). Познавам писатели, които заявяват, че не четат отзивите за себе си, или че дори да ги прочетат, лошите отзиви не ги засягат — и наистина вярвам на двама от тези индивиди. Аз обаче съм от другия вид — имам натрапчивата мисъл за лоши рецензии и когато дойдат, ми лягат на сърцето. Но това не трае дълго — просто убивам няколко деца и старици и отново влизам във форма.

Най-важното беше, че читателите харесаха „Особени сезони“. Не си спомням и едно писмо от този период, в което да са ме наругали за това, че съм написал нещо, което не е разказ на ужасите. Всъщност повечето читатели искаха да ми кажат, че един от разказите по някакъв начин е възбудил чувствата им, накарал ги е да мислят, накарал ги е да чувстват , и тези писма бяха истинската награда за дните (а те бяха много), когато думите ми идваха трудно, а вдъхновението изглеждаше слабичко или въобще липсваше. Бог да благослови и пази Постоянния читател — устата може да си говори, но няма приказка, докато няма отзивчиво ухо, което да слуша.

Беше през 1982. Годината, в която „Милуоки Брюърс“ спечелиха единствения си шампионат на Американската лига-, водени от — да, познахте — Робин Йънт. Тази година Йънт постигна коефициент 0,331, стигна до двайсет и девет пълни обиколки и беше определен за най-добрия играч на Американската лига.

И за двама ни — двете стари кримки — това беше добра година.

„Особени сезони“ не беше планирана книга — тя просто се случи. Четирите дълги разказа в нея излизаха на неравномерни интервали през един период от пет години — разкази, които бяха твърде дълги, за да бъдат публикувани като къси разкази и съвсем малко по-къси, отколкото трябва, за да станат самостоятелни книги. Също като да постигнеш троен успех в един бейзболен мач — не е толкова подвиг, колкото статистическа вероятност. Достави ми голямо удоволствие, че новелите имаха успех и бяха приети, но почувствах и известно съжаление, когато накрая предадох ръкописа във „Викинг прес“. Знаех, че е добър; знаех също, че вероятно никога през живота си няма да напиша друга точно такава книга.

Ако очаквате да кажа: „Е, не бях прав“, трябва да ви разочаровам. Книгата, която държите, е съвсем различна от предишната. „Особени сезони“ се състоеше от три „основни“ разказа и една приказка за свръхестественото; всичките четири приказки в сегашната книга са приказки на ужасите. Общо взето, те са малко по-дълги от разказите в „Особени сезони“ и са написани в по-голямата си част през тези две години, когато се предполагаше, че съм се оттеглил. Може би те са различни, защото идват от мозък, който разбира, че се е насочил, поне временно, към по-мрачни теми.