Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

„Това ми е мишената — каза си Хуанито. — Онзи там. Сто процента.“

Оглеждаше новите динко, които слизаха от току-що пристигналата от Земята обедна совалка. Този, когото си набеляза, беше дангалакът без очи — под гладката кожа между челото и носа едва се загатваха две вдлъбнатини. Нямаше и вежди — само ситни бръчици прорязваха пустото чело. „Сякаш са му заличили очите“ — помисли си Хуанито. Всъщност по всяка вероятност никога не бе имал очи.

Знаеше, че трябва да побърза. Конкуренцията бе сериозна. В чакалнята се бяха струпали като лешояди петнайсетина-двайсет измежду най-добрите агенти: Рики, Лола, Клюдж, Натасейниъл, Дилайла. Всички изглеждаха изгладнели. Хуанито не можеше да си позволи да остане настрана. От шест седмици не бе подхващал работа и вече беше време. Последният му клиент бе един украинец, който никога не спираше да бърбори и бе луд по танците. Търсеха го от Общността и може би от още два — три свята заради сделки с плутоний. Хуанито го бе издоил до последна възможност и повече нямаше накъде. Всеки новодошъл в даден момент усвоява правилата, приспособява се към тях и изчезва, преставайки да плаща. Тогава трябва да си намериш нов клиент.

— О’кей — обяви Хуанито, оглеждайки предизвикателно наоколо. — Онзи там е моят. Особнякът. С половината лице. Някой друг иска ли го?

— Целият е твой — ухили се Клюдж.

— Да — повдигна рамене Дилайла. — Целият.

Както винаги, Хуанито изпита разочарование, че Дилайла няма неговото въображение.

— За бога — добави тя, — сигурно ще береш куп ядове с него.

— Важното е да плаща — отвърна Хуанито. — Щом искаш да играеш на сигурно, нямам нищо против — усмихна й се той и махна с ръка към останалите. — Щом всички са съгласни, тръгвам. Ще се видим по-късно.

Спусна се по тунела за посрещачи. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше върху сребърната повърхност на модула. Новодошлите динко се клатушкаха откъм отдалечения край покрай блестящия десетметров портрет на Върховния и се вмъкваха в помещението от червено стъкло, което представляваше дезинфекционна камера. Както обикновено, слабата гравитация им създаваше проблеми. В тунела тя бе едва една шестнайсета от земната. Вероятно и атмосферата ги притесняваше. Тук тя бе чиста, наситена с кислород и без никакви отпадъци. Бяха свикнали със смрадливата отвратителна каша, която минаваше за въздух на земята и която бе натъпкана с всевъзможни отрови и вонливи газове, съсипващи дробовете им и размекващи костите им.

В такива моменти Хуанито винаги се чудеше какво кара новодошлите да изберат именно Валпарайсо Нуево измежду всички светове в космоса. Не беше трудно да разбереш защо всички искаха да се махнат от Земята. Тя се бе превърнала в боклукчийска яма. Но имаше и множество други сателитни светове, където човек можеше да избяга. Можеше да се разчита на свеж въздух и на сносен климат в който и да е от тях. Тези, които пристигаха на Валпарайсо Нуево, си имаха специални мотиви. Те се деляха на две категории: такива, които идваха да се скрият, и такива, които идваха да търсят.

Просто това беше най-безопасното място в космоса. Всеки, който имаше основателна причина да бъде оставен на мира, пристигаше на Валпарайсо Нуево и си купуваше нужното му уединение. Но пък това предполагаше, че е направил нещо, заради което други хора нямаха намерение да го оставят на мира. И много от тях пристигаха тук, за да търсят онези, които не искаха да бъдат открити. Така че криеницата не спираше нито за секунда, а Върховния гледаше от висотата на положението си на всичко това с абсолютна благосклонност и прибираше своя пай. А и не само Върховния.

Отдолу новите динко се стараеха да вървят уверено и непринудено. Но това не бе никак лесно, когато си стегнал цялото си тяло от страх да не подскочиш във въздуха при някоя по-рязка стъпка. Хуанито обичаше да ги наблюдава как помръдват едва-едва краката си, сякаш бяха затънали в тиня.

Гравитацията никога не му бе създавала проблеми. Беше прекарал целия си живот по сателитните светове и за него бе напълно в реда на нещата притеглянето да се променя съобразно с разстоянието от центъра им. Просто бе необходимо човек автоматично да се приспособява и това бе всичко.