Робърт Силвърбърг: Бизнес с артефакти

Волтусианецът беше малък повяхнал хуманоид. Тъмночервените израстъци на шията му потрепваха нервно, като че ли мисълта за археологическите разкопки в полето го вълнуваха непоносимо. Той жестикулираше нетърпеливо с една от четирите си криви ръце, подканяйки ме да вървя напред по наносния слой.

— Оттук, приятелю. Ето там е гробът на императора.

— Идвам, Долбак.

Аз се влачех след него, чувствувайки тежестта на лопатата и раницата върху раменете си. Няколко мига по-късно го настигнах. Той стоеше до една кръгла издатина над земята и сочеше надолу.

— Това е — каза той радостно. — Запазих го за вас.

Аз порових в джоба си, извадих оттам купчина звънтящи монети с формата на стрели и му подадох една. Волтусианецът благодари с възторженото си кимване и изтича зад мен, за да ми помогне да се разтоваря.

Взех лопатата от него и започнах да копая. Обзе ме трепетното вълнение на откритието. Това се случваше при всички нови разкопки. Предполагах, че този момент на предчувствия, когато лопатата се забива за първата копка в земята, е най-голямото удоволствие за археолога. Копаех бързо и равномерно, следвайки указанията на Долбак.

— Ето го там — каза той с почит в гласа. — И е красиво. О, Джаръл-сър, колко съм щастлив заради вас!

Аз се облегнах на лопатата, за да си поема дъх, преди да се наведа и го разгледам. Избърсах капчиците пот от челото и си помислих за великия Шлиман, работещ в задухата и горещината на Хисарлък, за да открие развалините на Троя. Шлиман бе дълго време един от моите кумири заедно с другите археолози, направили първите разкопки в плодоносната почва на Майката-Земя.

Уморен, аз клекнах на едно коляно и започнах да ровя във финия пясък на волтусианската равнина, опипвайки разкрития ярък предмет. Очистих го от наносното покритие и го разгледах внимателно.

Ил. Росица Скорчева

— Амулет — казах аз след малко. — Трети период, неспецифичен защитен талисман, осеян с най-фини смарагди.

Анализът беше завършен. Обърнах се към Долбак и сграбчих топло ръката му.

— Как мога да ти се отблагодаря, Долбак?

— Не е необходимо — сви рамене той и хвърляйки поглед към амулета, добави: — Ще бъде скъпо оценен. С гордост ще го носи някоя жена от Земята.

— О, да — съгласих се аз с лека горчивина в гласа.

Долбак се бе докоснал до източника на моето дълбоко разочарование и печал. Това извращение на археологията, превръщащо я в източник за дрънкулки и дреболии за украсяване на домовете на богатите и на жените, винаги ме измъчваше. Макар че никога не бях виждал Земята, аз обичах да вярвам, че работя по великата традиция на Шлиман и Евънс, чиито най-големи открития можеха да бъдат видяни в галериите на Бритиш мюзеум и Ашмолиън, а не провесени върху изрисуваните гърди на някоя твърде богата мома, овладяна от истинска страст за антики.

Почувствувах голямо удовлетворение, когато дойде Възраждането и когато интересите на всички се обърнаха изведнъж към древния свят и съкровищата, които лежаха в земята.

Избраната от мен професия, мислех аз, беше сега една от тези, които имаха стойност както за обществото, така и за личността. Колко бърках! Заех се с тази работа, като се надявах, че тя ще ме снабди с така необходимата сума за едно пътуване до Земята. Вместо това обаче аз не станах нищо повече от един наемен лакей на търговец с дамски украшения, докато мечтата за недостижимите земни музеи се покри с дебел слой прах.

Въздъхнах и се съсредоточих отново на разкопката. Амулетът лежеше там, безукорен в своето съвършенство. Той бе един чудесен спомен от великата раса, населявала някога Волтус. Прикривайки тъгата си, аз протегнах ръце и нежно очистих амулета от пръстта, в която бе почивал толкова хиляди години.

Изведнъж почувствувах желание отново да дам бакшиш на Долбак. Повехналият волтусианец прие с благодарност, но и с известна резервираност монетите, което ме накара да почувствувам, че целият този бизнес му изглежда така мръсен, както и на мен.

— Днес свършихме добра работа — му казах аз. — Хайде сега да се връщаме. Ще продадем тази проба и след това ще ти дам комисионата, е, стари приятелю?

— Би било много добре, сър — отвърна меко той и ми помогна още веднъж да наместя моите принадлежности на гърба си.

Ние пресякохме равнината и мълчаливо навлязохме в поселението на земяните.