Робърт Силвърбърг: Бизнес с артефакти

Докато си проправяхме път през ветровитите улици към пробиерната, ни посрещнаха шумни тълпи от четириръки и с пурпурен цвят на кожата волтусиански деца, които ни предлагаха за продан изработени от самите тях неща. Част от тях бяха наистина прекрасни. Волтусианците изглежда притежаваха забележителната дарба на занаятчии. Аз обаче ги отблъснах всичките. Отбягвах ги без значение колко възхитителни ресни от стъклени нишки можеха да шият и колко въздушни и нежни резби върху слонова кост можеха да правят. Такива неща, бидейки съвременни, нямаха на Земята пазарна цена и човек с моите ограничени финансови възможности не би могъл да си позволи такъв лукс.

Пробиерната беше още отворена и когато я приближихме, видях да стоят отвън няколко души, всеки със своя волтусиански гид.

— Хелоу, Джаръл — ме поздрави грубо един висок мъж.

Аз трепнах. Това беше Дейвид Стърджес, един от най-безскрупулните археолози на Компанията на Волтус, един човек, който, без да се замисли, би се заровил в най-светите гробници на планетата, причинявайки непоправими повреди заради една единствена вещ с пазарна стойност.

— Хелоу, Стърджес — отвърнах късо.

— Имаше ли добър ден, старче? Намери ли нещо особено ценно за себе си?

Аз се усмихнах слабо и кимнах.

— Красив амулет от Третия период. Имам намерение да го предам незабавно, но, ако нямаш нищо против, няма да го сторя. Ще го занеса у дома и ще го поставя на нощната си масичка. Така няма да има нужда да обръщаш всичко наопаки, за да го намериш.

— О, това няма да е необходимо — отвърна Стърджес. — Аз дойдох днес с един куп емайлирани черепи — една дузина, от Ерата на Експанзия, украсени с орнаменти от платина. Моето момче ги намери за мен. — Той посочи своя гид-волтусианец на име Кабур. — Чудесен приятел е този Кабур. Откри скривалището им, като че ли имаше радар в носа си.

Тъкмо започнах да давам оценка на моя гид, когато Цвайг, пробиерът, пристъпи към вратата на офиса си и погледна навън.

— Кой е следващият? — попита той. — Ти ли, Джаръл?

— Да, сър — отвърнах аз, вдигнах лопатата си и го последвах вътре.

Той се отпусна до бюрото си и ме погледна с уморен поглед.

— Какво ми носиш, Джаръл?

Аз измъкнах амулета от раницата си и му го подадох през бюрото. Той го разгледа внимателно, забелязвайки начина, по който мигаха вградените гобровири 1 1 Гобровир — измислен от автора вид скъпоценен камък. и вдигна поглед.

— Нелошо — каза той.

— Той е с твърде фина изработка, нали?

— Нелошо — повтори той. — Седемдесет и пет долара, това е моята последна дума.

— Какво? Та аз пресметнах, че този амулет струва най-малко петстотин! Хайде, Цвайг, бъди умерен. Погледни качеството на тези гобровири!

— Много добро — призна той. — Но ти трябва да разбереш, че колкото и да е привлекателен, не е скъпоценен камък с твърде висока стойност. А аз трябва да взема под внимание както историческата, така и истинската му стойност. Ясно ли ти е?

Намръщих се. Сега щеше да последва дълга реч относно търсенето и предлагането, дефицита на скъпоценни камъни, цената на превоза до Земята, пазара и т.н. Аз се обадих, преди да успее да я започне.

— Не искам да се пазаря, Цвайг. Дай ми сто и петдесет, или ще го задържа за себе си.

— Какво ще правиш с него? — хитро се усмихна той. — Ще го подариш на Бритиш мюзеум ли?

Забележката му ме жегна. Погледнах го тъжно, а той добави:

— Ще ти дам сто.

— Сто и петдесет, или не го давам.

Той се пресегна отдолу и загреба от едно чекмедже десет десетдоларови банкноти, след което ги разстла отгоре на бюрото.

— Аз предлагам толкова — каза той. — Това е най-доброто, което Компанията може да направи.

Погледнах го отчаяно, след това взех намръщен десетте десетдоларови банкноти и му подадох амулета.

— Вземи. Ти можеш да ми дадеш тридесет сребърника 2 2 По подобие на библейското предание Джаръл счита, че предава науката, продавайки своите находки на Цвайг. за следващия, който ще ти донеса.

— Не ми се сърди, Джаръл. Това ми е работата.

Подхвърлих една от десетте банкноти на чакащия Долбак, кимнах рязко и излязох.

Върнах се в мизерното си жилище в покрайнините на земната колония в състояние на дълбока депресия. Всеки път, когато предавах някой артефакт на Цвайг, а през осемнадесетте месеца от деня, в който приех тази проклета работа, аз му бях предал съвсем малко, се чувствувах като един Юда. Когато си мислех за редицата стъклени шкафове, които можеха да бъдат напълнени с моите находки, да кажем в залата на Волтус в Бритиш мюзеум, изпитвах болка. Кристалните щитове с двойна ръкохватка, клиновете за поставяне между зъбите 3 3 Измислено от автора волтусианско украшение от най-фин обсидиан. от най-фин обсидиан, обиците с техния филигран от зъбци — всички те бяха произведения на една от най-плодовитите цивилизации въобще, тази на старите волтусианци, а бяха разпръсквани по всички ъгълчета на Галактиката като дрънкулки.

Читать дальше