Робърт Силвърбърг: В групата

Денят започна напрегнато за Мърей. Сутринта му премина в сърфинг на плажа на Акапулко. Когато наближи обед, отиде в Найроби и обяд-ва говеждо с къри в ресторант „Трите камбани“. В Найроби не беше обедно време, но всички свестни ресторанти по света работят денонощно. В късния следобед си поръча аперитив и минерална вода в Марсилия и едва привечер се завърна в Калифорния. Вътрешният му часовник бе настроен на Тихоокеанско време, така че се получи съвпадение между действителността и настроението му. Свечеряваше се и Сан Франциско, от другата страна на залива, светеше като огнена огър-лица, Довечера щеше да участва в Групата. Потърси Кей и, след като я видя на екрана, я покани:

— Ела довечера при мен.

— За какво?

— Как за какво? За Групата.

Тя бе някъде на триста мили от него, в парк с млади дръвчета. Талази от млечнобяла коса покриваха голяма част от голото й стройно тяло с цвят на пчелен мед. Многокаратов скъпоценен камък пробляскваше игриво между безупречно оформените й малки гърди. Наблюдавйки я, Мърей почувства как ръцете му се свиват в юмруци и ноктите му се впиват в дланите. Обичаше я безмерно. Силата и постоянтвото на това чувство го смущаваше.

— Искаш да правим Група довечера? — попита тя. — Ти и аз? — Не изглеждаше да й е приятно.

— А защо не? Близостта е за предпочитане пред отдалечеността.

— В Групата никой никога не е откъснат от останалите. Що за работа е тази да търсиш физическа близост с мен? Безсмислено е. Че и старомодно.

— Липсваш ми.

— Точно сега сме заедно.

— Искам да те докосна. Да усетя твоето ухание. Да почувствам твоя вкус.

— Тогава включи на осезание. Включи на обоняние. Включи, който канал си искаш.

— Вече включих всички сетивни канали — каза Мърей.

— Поемам чудна информация. Но не е същото. Не ми е достатъчно. Кей.

Тя стана и с бавна крачка тръгна към океана. Погледът му, вперен в екрана, я проследи. Чу плисъка на вълните.

— Искам да си до мен, когато довечера започне Групата — каза й. — Ако не ти се идва, да дойда аз при теб.

— Ставаш досадно настойчив.

— Не мога да не ти го кажа. Приятно ми е да съм до теб.

— Имаш някои ужасно старомодни привички, Мърей — гласът й продължаваше да е изпълнен със студенина.

— Даваш ли си сметка за това?

— Давам си сметка, че емоциите ми са много силни, и това е всичко. Това грях ли е?

После реши да бъде по-внимателен, токувиж иначе допуснал някоя голяма тактическа грешка. А може би целият този разговор да е една голяма грешка. Рискуваше много със своето упорство, с това, че толкова отрано разкриваше глупавия си романтизъм, манията си да я притежава, странната си себичност. Любовта си. Да, любовта си. Разбира се, тя бе напълно права. Той си беше старомоден. Жертва на емоционален атавизъм. Равнище „ти и аз“. Аз, мене, мое. Нежеланието му да я дели с Групата. Сякаш имаше някакви специални права. Значи в сърцевината си си беше останал човек от XIX век. Току-що бе открил това и то го изненада. Ако се оставеха настрана болните му архаични фантазии, нямаше причина тази вечер по време на Групата двамата да не бъдат заедно в една и съща стая. Освен ако бе техен ред да се чукат, но разписанието на съвъкупления-та показваше, че днес това трябва да сторят Нейт и Серена. Откажи се, Мърей. Той обаче не можеше да се откаже. Прекъсна неприятното мълчание:

— Добре, но поне позволи да установя вътрешна интерсексуална връзка между теб и мен. За да мога да разбера какво чувстваш, когато се любят Нейт и Серена.

— Що за странно желание непременно да надникнеш в главата ми?

— Обичам те.

— Ясно ми е, че ме обичаш. Всички Ние се обичаме помежду си. Когато обаче се опитваш да установиш такава връзка, ти ощетяваш Групата.

— Значи не искаш вътрешна връзка?

— Не.

— Обичащ ли ме?

Последва въздишка:

— Обичам Нас, Мърей.

Тази вечер нямаше да получи нищо повече от нея. Добре, добре. Щом не може иначе, ще се задоволи и с това. Днес троха, утре троха. Тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка и прекъсна контакта. Той погледна унило изгасналия екран. Добре, време бе да се приготви за Групата. Обърна се към огромния екран, заемащ цялата източна стена, и включи клавиатурата за предварителна визуална настройка. Тестовата заставка за приемаме па сигнала представляваше колаж от снимките на всички членове на Групата. Тези на Нейт и Серена бяха в центъра, обкръжени от сияние, посочващо ги като днешни изпълнители. По периферията бяха разположени фотографиите на Кей, Ван, Жожо, Ники, Дърк, Конрад, Фин, Ланел и Мария. Мърей видя и своята снимка. Брюс, Клаус, Майнди и Лоис ги нямаше. Може би бяха твърде заети. Или твърде уморени. Или може би точно сега ги бяха обхванали вибрациите, противопоказни за участие в Групата. Човек не беше длъжен да участва в нея всяка вечер, ако нямаше нагласа за това. Мърей участваше средно четири пъти седмично. Единствено истинските бикове, Дърк и Нейт, не пропускаха вечер от седмицата. Също и Жожо, Ланел и Ники, „разголените дами“, както им викаше.