Робърт Силвърбърг - Тих нашепващ глас

За първи път Брус Робъртсън видя кутийката сред купчината всевъзможни вехтории върху една сергия; беше в Лондон, на улица Петикът Лейн. Кутийката беше малка — около три дюйма на дължина, два — на ширина, а на височина не повече от три осми от дюйма. Направена беше от някакъв метал (може би от алуминий) без всякакви украшения, ако не се смята странният монограм на капака.

Като че ли някакъв спокоен глас прошепна на Робъртсън:

„Глупаво ще е от твоя страна, ако не купиш тая кутийка.“

Робъртсън взе кутийката. Търговецът, малко човече с ястребов профил и островърха рижа брадичка, подозрително го гледаше с черните си святкащи очи. Робъртсън замислено определи на ръка колко тежи кутийката и се учуди от заинтересоваността си. Странна вещ — дума да няма. Съвсем тъничка линийка — не по-дебела от косъм — я разделяше, но изглежда кутийката не можеше да се отвори. Беше студена и поразително лека.

„Хайде — подкани го гласът, — купи я. Не се бави.“

По лицето на Робъртсън пробягна гримаса на раздразнение. Собственикът на сергията го наблюдаваше, готов всеки миг да скочи, ако Робъртсън се опита незабелязано да пусне кутийката в джоба си. Но Робъртсън беше далеч от подобни мисли.

Той се огледа. Около сергията гъмжаха и се блъскаха лондончани, обзети от страст към изгодни покупки, стремящи се да придобият шестпенсов тиган или колан от крокодилска кожа само за два и половина пенса, и всичко това се продаваше всяка неделя сутрин на своеобразния малък пазар в Ист-енд. Робъртсън бе тръгнал по Петикът Лейн само за да се позабавлява. Двумесечната му отпуска, прекарана в Европа, бе свършила. Довечера трябваше да отлети за родината си, в САЩ, с нов реактивен лайнер.

„Два-три шилинга нищо не са“ — не мирясваше гласът.

Робъртсън се намръщи. Наистина ли чува глас? Или е просто някакво вътрешно озарение? Бе свикнал понякога да има внезапни хрумвания и то удачни. Подаде кутийката на собственика и попита:

— Колко?

— Три шилинга и шест пенса.

— А колко би струвала, ако не знаехте, че съм американец?

Човечето се престори на обидено.

— Не искам много, приятелю. Три шилинга и шест пенса — и кутийката е твоя.

— Два шилинга — каза Робъртсън. — Впрочем, за какво служи?

— Това вече е твоя работа, приятелю. Ти я купуваш, не аз. Половин крона и нито пени по-малко.

Половин крона са тридесет и пет цента, помисли си Робъртсън. Толкова струва бутилка бира в щатите.

Усмихвайки се, той извади дребни пари, старателно отброи два шилинга и шест пенса и пъхна металната кутийка в джоба на туидовото си спортно сако, което струваше четиридесет гвинеи.

„По-добре премести кутийката от джоба на сакото в джоба на панталона. Из Петикът Лейн шарят ловки пръсти.“

Робъртсън сериозно се замисли откъде идват всички тези съвети. Той така ясно чуваше благия спокоен глас, сякаш се раздаваше на няколко сантиметра от ухото му. Усещането бе неприятно и смущаващо. Робъртсън започна да вярва, че рекламата не е преувеличавала и абсентът, който бе изпил, наистина си е струвал парите.

Тъй или иначе, съветът беше разумен. Робъртсън скри за по-сигурно кутийката в левия джоб на панталона, близо до портфейла. Миг по-късно нечия несръчна ръка вече шареше в изпразнения джоб на сакото.

Робъртсън сграбчи ръката на крадеца и хладнокръвно впи нокти в чуждата длан. Когато вдигна очи, видя пред себе си бледен, потен младеж — притежател на космата грива от неимоверно гъсти черни коси.

— Грубо пипаш — подхвърли Робъртсън. — Пък и джобът е празен. Пръждосвай се, докато не си попаднал зад решетките.

— Ама аз нищо подобно не съм искал, началник! Честна дума, аз…

— Марш оттук! — кресна Робъртсън и пусна ръката на крадеца. Младежът доволен се шмугна в тълпата.

Робъртсън реши, че достатъчно се е нагледал на Петикът Лейн. В портфейла му лежаха петдесет новички петфунтови банкноти и следващият джебчия можеше да се окаже по-квалифициран. Работейки усилено с рамене, той се провря през тълпата, извика такси и се върна в хотел „Мейфър“. Беше дванадесет без нещо. Довечера в девет от Лондонското летище излиташе в трансатлантически рейс неговият самолет.

Под вратата на стаята се бяха натрупали неделните вестници. Робъртсън ги награби, влезе в стаята, извика прислужника и поръча да му донесе обеда след половин час.

Извади от джоба кутийката и почна да я разглежда, като поклащаше в недоумение глава. След минута я сложи на полицата над камината. Реши, че гласът, който бе чул е плод на въображението му. А самата кутийка е просто парче метал. А може би…