Робърт Силвърбърг - Тих нашепващ глас

— Напоследък ужасно не ми върви. За каквото и да се заловя, все лошо излиза. Където и да вложа пари — все губя.

— И с мен така се случваше — мазно му съчувствуваше Робъртсън.

— Сега съм готов на всичко — тихо продължи Мерик. — Положението ми е отчаяно. Брус, давам ти петдесет хиляди долара за твоята кутийка. В брой. Остават ми съвсем малко, колкото да започна отначало.

Неочакваното предложение обърка Робъртсън. Кутийката не беше го предупреждавала пък и сам не очакваше такъв обрат.

— Не — отвърна той, без да се замисля. — Категорично не. Кутийката не се продава.

— Шестдесет хиляди — каза прегракнало Мерик. — Или просто дай ми я за известно време. Докато щастието ми се усмихне. Тя ми е крайно нужна, Брус.

— Не. Никога. Нали не би помолил някого да ти продаде сърцето си или черния си дроб? За мен тази кутийка е почти същото. Тя неведнъж спаси живота ми. Та аз и за един час не бих се разделил с нея…

„Веднага се отърви от кутийката — чу той. — Приеми предложението на Мерик. Тази вечер е най-подходящото време да се отървеш от кутийката. Да стои повече у теб е опасно и неразумно“ .

За някаква микросекунда Робъртсън изгуби гордата си осанка, но веднага надви рефлекса, който го караше да зяпне от удивление. Да се отърве от кутийката? Душевното му равновесие се възстанови. Щом така го съветва гласът, длъжен е да му се подчини. Робъртсън бе свикнал да се доверява на съветите на кутийката и щом изведнъж бе станало опасно да я притежава, той с удоволствие ще прекрати играта. Тайната на успеха е в това, навреме да престанеш да залагаш на фаворита, навреме да хвърлиш картите.

Само че… Дали и Мерик не бе чул предупреждението?

Явно не, Мерик в това време говореше:

— Заклевам те, Брус, не бъди толкова жесток! Повярвай, тази вечер на два пъти за малко не забих куршум в челото си. А после реших: да дойда при теб и да се опитам да купя кутийката.

Робъртсън се вгледа в посърналото, измъчено лице на Мерик.

— Петдесет хиляди и кутийката е твоя. Само да се разберем: запазвам си правото да я откупя от теб за същите пари, да кажем, след месец. До тогава, вярвам, ти ще успееш да стъпиш на краката си.

— Разбира се, Брус! Така ще е справедливо! Не знам как да ти благодаря. Ти не можеш да си представиш колко съм ти…

— Късно е вече, Пери. Да не губим време в излишни приказки. Кутийката е твоя. Дай парите — и си я вземи.

Робъртсън мислено се усмихваше. Изглежда, кутийката не можеше повече да му бъде полезна, иначе не би дала такъв съвет. Може би всеки момент ще изгори. Може вече да не е способна да предсказва точно. Тъй или иначе, Робъртсън и сам би могъл да предскаже: щастието едва ли ще се усмихне на бедния Мерик. Чудната кутийка няма да му върне дори парите, които бе платил за нея.

Късно през нощта телефонът в спалнята позвъни. Брус Робъртсън се обърна на другата страна и се престори, че не чува настойчивото звънене. Той много държеше на съня си. Но телефонът не млъкваше. Позвъни седем пъти, осем, девет…

Без да отваря очи, Робъртсън протегна напосоки ръка към телефона, опипа в тъмнината, вдигна слушалката, приближи я до ухото си.

— Робъртсън е на телефона.

— Брус, обажда се Пери Мерик. — Гласът на Мерик беше извънредно развълнуван. Робъртсън с усилие надви сънливостта си.

— Е, какво има пак, Пери?

— Кутийката, Брус. Тази кутийка ми излезе през носа.

— Тоест как?

— Знам, че да ти звънят в четири часа през нощта не е приятно, но ме е страх, Брус.

— Ще кажеш ли най-сетне какво има? — кипна Робъртсън.

— Току-що приех първото съобщение на кутийката нерешително каза Мерик. — Тя ме за… заплашва. Ако, казва, незабавно не се отърва от кутийката, ще имам неприятности. Нищо не разбирам, Брус.

— Аз също. Какви точно неприятности?

— Първо, ще ми отнемат кутийката. Сега тя е заключена в касата ми.

— Защо звъниш на мен, а не на полицията?

— Струва ми се, че гласът нямаше предвид обикновена кражба — поясни Мерик. — Той сякаш намекваше за нещо повече, за нещо съвършено непостижимо. Толкова се изплаших. По-добре е да не се бях свързвал с тая кутийка.

— Не ставай идиот — каза Робъртсън. — Уверен ли си, че си чул правилно съобщението?

— Слушай, Брус, хайде по-добре да се откажем. С такова чудо като тази кутийка, шегите са опасни. Какво ще кажеш, ако взема такси и ти донеса още сега кутийката (или ако искаш утре сутринта), и да развалим сделката, съгласен ли си?

— Не — Робъртсън никак не желаеше да загуби петдесет хиляди долара, а още по-малко да получи отново кутийката. Жалко, разбира се, за бедния Мерик.