Робърт Силвърбърг - Тих нашепващ глас

— Но то не обяснява, защо се е отказал да лети със самолета, който загина, нали? — възрази Мерик. — Борсовите спекулации — съгласен съм, но как ще обясните…

— Готов съм да се съглася, че смяната на самолета е чист късмет — допусна Декстър. — Но всичко останало, всички финансови маневри са просто резултат на задълбочено обмисляне и хитрини, тук няма нищо тайнствено!

Робъртсън скромно се усмихна.

— Ценя вашето високо мнение за моята ловкост, Лойд, но не сте прав.

— Какво е това?

Робъртсън бе извадил от джоба си металната кутийка и я държеше на дланта си. Досега той не бе разказвал никому за кутийката, но изведнъж му се поиска да постави на място това глупаво магаре Декстър пък и самата кутийка като че ли мълчаливо потвърждаваше, че моментът е подходящ да открие тайната на успеха си.

— Виждате ли тази кутийка, Лойд?

Декстър кимна. Мерик проточи шия, ококори кървясалите си очи.

— Купих я в Лондон точно онзи ден, когато трябваше да замина за Америка. Платих половин крона на някакъв амбулантен търговец на Петикът Лейн. Кутийката разговаря с мене, джентълмени. Дава ми съвети.

— Какво ни баламосвате, Робъртсън! — загърмя Декстър побеснял от яд. — Искате да ни уверите…

— Да, кутийката говори. Тя ми заповяда да летя с друг самолет, заповяда ми да продам златните акции, заповяда ми да купя живачните. Досега нито веднъж не е сгрешила.

Очите на Лойд Декстър сърдито святкаха.

— Робъртсън, никога не съм подозирал, че сте склонен към мистика, пък и сега не подозирам. С баснята за кутийката вие явно ни будалкате.

Робъртсън безгрижно се усмихна.

— Говоря съвсем сериозно. Кутийката ми дава съвети. Например — добави той, доловил познатия шепот, — тя ми казва, че ако сега се сбогувам с вас и отида в червения салон, ще видя там Фред Райнър.

— Не може да бъде! Райнър е в Чикаго! — избухна Декстър.

— Ще видя там Фред Райнър — продължи Робъртсън, без да обръща внимание на Декстър, — и още преди полунощ ще сключим с него сделка, ще закупим жито на корен и ще спечеля повече от сто хиляди долара. Пожелавам ви всичко най-хубаво, джентълмени.

Изминаха няколко дни. Късно вечерта Робъртсън си седеше в къщи и гледаше по стереовизията някакъв стар филм, когато неочаквано чу, че се звъни на вратата. На прага стоеше Пери Мерик.

— Пери! Какво те води насам по това време?

— Чух за сделката ти с Райнър, Брус. Всичко стана така, както очакваше.

— Разбира се. А Фред все приказваше, че върша безумие. Бас държа, че сега се разкайва.

Мерик облиза устни.

— Ти каза, че Фред е в червения салон и той действително беше в червения салон, но никой не знаеше, че се е върнал в Ню Йорк. Ти знаеше ли? Слушай, вие с Фред не сте ли я нагласили предварително тая работа?

— Разбира се, че не, Пери. Мислиш ли, че съм способен на подобно нещо?

— Надявам се, не — отвърна Мерик. Ръцете му трепереха. — Ти разправяше за кутийката, че ти давала съвети и го доказа. Във всеки случай, поне аз така считам. Трябва точно да зная така ли е, Брус.

Робъртсън се наведе към събеседника си, погледна го втренчено в очите.

— Какво се е случило с тебе, Пери?

— Имах подред няколко… ъ-ъ… неудачни мероприятия. Също като твоя късмет, само че обратно.

— И последния милион?

Мерик се усмихна.

— По-лошо е отколкото предполагаш. По-лошо отколкото можеш да си представиш.

— Гледай ти! Много ми е мъчно — каза Робъртсън почти искрено. В клуба щеше да му бъде скучно без Мерик.

— Ти можеш да ми помогнеш, Брус. Но аз искам да те помоля за нещо голямо и, може би, ти не…

— Никога не съм мислил, че ще давам пари назаем на Пери Мерик — прекъсна го Робъртсън. — Но ако става дума за нещо малко, колкото да изплаваш, навярно ще може да се нареди. Не се тревожи.

— Не. Не искам пари — отвърна Мерик.

— Но…

— Вярно ли е това, което разправяше за твоята кутийка, Брус? Истина ли е?

— Мога да се закълна в парите си — увери го Робъртсън. — Защо да си кривя душата, понякога послъгвам, но в случая не е така. Кутийката си я бива.

— Мога ли да я разгледам?

Робъртсън я извади от джоба си и му я подаде. Мерик внимателно я огледа. Изследва всичките й ръбове, опипа тънката разделителна линия.

Мерик допря кутийката до ухото си, като се надяваше да чуе шепота на мъдрия съветник или поне тракането на някакъв механизъм. После върна кутийката на Робъртсън.

— Значи, бива си я, а?

— Казах вече, Пери.

Мерик кимна. Известно време не промълви нито дума, после каза: