Робърт Силвърбърг - Тих нашепващ глас

Впрочем, все едно. Хвърлената на вятъра половин крона няма да ме разори, разсъди Робъртсън. Изтегна се в непривично мекото кресло — о благословени старомодни хотели на Лондон! — и запрелиства вестниците. Предварително бе решил да прекара целия ден в хотела. Бог е свидетел, Робъртсън и така вече е сит до гуша от забележителности: обиколил бе целия Лондон, разгледа и Уестминстърското абатство, и Тауър, и Британския музей, и всичко останало с характерната за него настойчивост и ненаситна любознателност. Днес, в последния ден на отпуската си, може и да си почине. Робъртсън считаше, че в Западна Европа е видял всичко, което заслужава да се види. Утре по това време ще бъде в Ню Йорк, ще се върне пак към увлекателното си занимание — да превръща парите в още повече пари.

Брус Робъртсън беше висок и набит, движенията му бяха леки, изящни, говореше остроумно, уверено. Преди пет години, тридесет и една годишен, той струваше три четвърти милиона долара. Сега състоянието му се бе намалило с една трета: не много отдавна го бяха сполетели някои и други превратности на съдбата. Но въобще той явно преуспяваше, особено ако си припомним скромното начало. Първите си борсови операции през 1952 година той извърши с дребни партиди от по десет акции. За десет години благодарение на острия си ум, силната си памет и гъвкава съвест Робъртсън забележимо напредна. Бе останал ерген, но това не означаваше, че в живота му няма място за жени.

„Погледни шестата колона на «Таймс»“ — предложи гласът, който съпътствуваше така загадъчно Робъртсън от Петикът Лейн.

В първата секунда Робъртсън не изпита нищо друго освен гняв. Очевидно, това е халюцинация, убеждаваше се той. А халюцинации не можеше да понася. Дълги години бе работил по шестнадесет часа в денонощие, за да стане господар на съдбата си; и проклет да е, ако се подчини на заповедите на този безтелесен глас.

И все пак той прегледа шестата колона.

Фейлетон за живота на колонистите в Танганайка, статия за италианска оперна трупа, гастролираща в Единбург, съобщение, че в Йоркшир се родило теле с две глави. Робъртсън прегледа набързо останалото — главно обявления. Вниманието му привлече малка забележка най-долу на страницата.

Там пишеше, че професор Огюст Сен-Лоран от Брюксел ще пристигне във вторник в Лондон, за да преговаря с ръководителите на английската минна промишленост. „Доктор Сен-Лоран — казваше се в забележката, — разработва технология за добиване на злато от морската вода; понастоящем изследванията му са още в експериментален стадий“.

Робъртсън замислено гризеше нокътя си. От три години насам той следеше опитите на Сен-Лоран. Повече от сто хиляди долара бе вложил Робъртсън в акции на южноафриканските златодобивни компании. Увеличаваше постоянно вложенията си, но бе готов да се отърве от тях при първия само намек, че е възможно да се добива евтино злато от морска вода. Досега шансовете на професор Сен-Лоран да извлече злато от морето не бяха по-големи от шансовете да извлече слънчеви лъчи от краставици.

„Но във вторник Сен-Лоран ще съобщи за успеха си — кротко забеляза гласът. — Утре е най-подходящото време да се продадат златните акции. Наистина! Най-подходящото време“ .

— По дяволите, не ми разправяй какво да правя! — избухна Робъртсън. Но веднага се изчерви. Когато човек има халюцинации — това вече само по себе си е лошо, но когато той спори с тях — е още по-лошо.

На вратата се почука.

— Влезте — раздразнено извика Робъртсън.

Появи се масичка на колелца, а след нея прислужникът.

— Обедът ви, сър. Или трябваше да сервирам за двама?

— Разбира се, не. Нима не виждате, че съм сам?

— Прав сте, сър. Стори ми се, че чух как разговаряте с някого. Но трябва да съм сбъркал. Моля да ме извините, сър.

Вратата се затвори. Робъртсън злобно изгледа масичката с храната, вестника, загадъчната кутийка. Твърде дълга беше отпуската, ето къде е бедата. Трябва по-скоро да се връща, и на работа.

„Продай златните акции преди да си заминал от Лондон“ .

Робъртсън падна в креслото и зарови ръце в гъстите си чорлави коси. Захапа устна, но не много силно, за да не пусне кръв.

„Глас или не глас — мислеше той, — да се отърва от акциите — не е лоша идея. Доста дълго стояха у мен. Кой знае, виж че този път Сен-Лоран наистина е постигнал нещо. Най-разумно е веднага да се измета от пазара. Точно така.“

Той вдигна телефонната слушалка и каза на телефонистката на хотела номера на своя посредник. На Лондонската борса южноафриканските златни акции много се търсеха. В неделя, естествено, Беримън не седи в кантората си, но може би ще успее да му позвъни във вилата, в Съри.