Робърт Силвърбърг: Тайнствата на Стената

Чуйте ме и запомнете. Аз, Полър Недъгавия, вече бях на Покрива на света, на върха на Стената и изпитах ужасния огън на Апокалипсиса и сега пиша тези редове. Видях странните удивителни богове, обитатели на онези места, влязох в схватка с тях и се завърнах богат с познанието за тайните на живота и смъртта. Преживях и изстрадах много, научих много, но трябва да науча и вас в името на вашите души.

Ако сте от моето селище, тогава знаете кой съм. Ала аз искам тази историята да бъде чута и разбрана далеч зад неговите предели. Ето защо ще започна оттам, че моят баща е Габриан син на Дрок, моята Къща е Къщата на Стената, а родът ми в тази Къща произхожда от клана на Стената. Както виждате произходът ми е благороден.

Не помня баща си. Заминал на Поклонение, още когато съм бил малко момче и повече не се завърнал. Така че за разлика от живота на другите, които имаха бащи да ги напътстват, в моя духовен живот има празнина. Чак до юношеството носех у себе си, като детски спомен, образа на висок човек със светли очи и силни ръце — той ме люлее и подхвърля високо над главата си, а когато ме хваща се смее с дълбок, плътен глас. Но това не е ясен спомен. Може съвсем друг човек да ме е вдигал и подхвърлял по същия начин. А може всичко това въобще да не се е случвало. Не знам. Но в продължение на много години беше единственото, което имах от баща си — спомена за светли очи, силни ръце и гръмогласен смях. Навремето бащата на баща ми също отишъл на Стената. Това е традиция в нашето семейство. Ние сме хора с неспокоен дух — Пилигрими по природа. Винаги сме били такива. Поклонението е свещен обичай на нашия народ. Голямото, определящото събитие в човешкия живот. Няма значение дали човек ще стане Пилигрим или не, при всички случаи то завинаги оставя отпечатък върху него. А ние сме от Пилигримите. Претендираме, че произхождаме по права линия от Първия Катерач. Приемаме за нещо естествено, че ще станем Пилигрими, когато навършим нужната възраст и ще отидем горе, в зловещите висини, където човешкото тяло и душа са подложени на смъртния риск да бъдат трансформирани от силите, витаещи там.

И баща ми, както и бащата на баща ми, не успя да се върне от царствата във висините, където диреше боговете. През момчешките си години не се замислях за Поклонението. Тогава знаех, че то засяга хората във втората половина на второто им десетилетие. Винаги ми е било ясно, че щом настъпи моят час, аз ще бъда Кандидат за Пилигрим, ще бъда избран и ще изпълня мисията си успешно. Тъй като за мен Поклонението бе неизбежност, аз си позволявах изобщо да не мисля за него и така успях да го превърна в нещо нереално.

Може би ще решите, че в моето раждане има пръст съдбата, че съм бил предопределен за висши цели, че свещени мълнии са проблясвали над главата ми, а хората по улиците са правели ритуални жестове, виждайки ме да минавам край тях. Не беше така. Като изключим недъгавия ми крак, аз бях съвсем обикновено момче. Нямах ореол, нито лицето ми беше озарено от блясъка на светостта. Нещо подобно стана по-късно, да, много по-късно, след като сънувах Звездния си сън. Иначе бях обикновено момче — момче, като всички останали. През юношеството си, за разлика от други хора, не потъвах в размисли за Поклонението, за Стената и нейните Кралства, за боговете — обитатели на нейните върхове, или в други подобни тежки мисли. Не аз, а Трайбън, моят най-добър приятел, беше обсебен от фаталните въпроси за крайната цел и най-висшите намерения, за целта и средствата, за същността и явленията. Именно Трайбън, Трайбън Мъдрия, Трайбън Мислителя разсъждаваше задълбочено върху тях и постепенно ме увличаше и аз да се замисля.

Но преди да дойде този момент, за мен значение имаха единствено обикновените радости от детството на едно момче — лов, плуване, тичане и боричкане, смях и момичета. Бях добър във всичко, освен в бягането заради недъгавия си крак — той така и не можа да бъде изцерен при нито една моя Промяна на формата. Но иначе бях силен и издръжлив и никога не позволявах този недъг да се намеси по някакъв начин в живота ми.