Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Винаги съм живял, като че ли и двата ми крака са напълно здрави. Ако човек има физически недостатък като моя, това е единственият начин да се избегне самосъжалението — чувство, отровно за душата. И така, щом имаше състезание — участвах и аз. Катерех се наравно с моите приятели по върховете на покривите. Случеше ли се някой да ми се подиграва, че куцам намираха се и такива, които се забавляваха да крещят „Недъгав! Недъгав!“ — биех, докато окървавя лицето му, независимо колко беше голям или силен. И като предизвикателство към нелепата подигравка, реших да взема Недъгав за фамилно име, нещо като почетен знак, носен с гордост. Ако на този свят има справедливост, не моят, а кракът на Трайбън трябваше да бъде недъгав. Може би не бива да казвам такива жестоки думи за човек, за когото твърдя, че обичам. Но аз само имам предвид, че на света има хора на мисълта и хора на действието. Хората на действието трябва да притежават подвижност и сила на тялото, а мислителите се нуждаят от подвижност и сила на мисълта. Аз имах ловкост и физическа сила в изобилие, и все пак моят крак ми пречеше, въпреки всичките ми усилия. Трайбън Мислителя нямаше никаква сила в крехкото си тяло, затова се питам защо боговете, вместо на мен, не бяха дали на него този недъг. Един физически недостатък повече не би направил живота му по-лош, а аз щях да съм по-годен за предопределението на съдбата. Но боговете никога не са толкова прецизни при разпределението на нашите дарби.

Ние бяхме странна двойка: той дребен и крехък, слаб като перце, а аз як, силен и неизтощим. Трайбън не само изглеждаше, че може да бъде повален с един удар, но и наистина беше така. Затова пък веднъж завинаги дадох да се разбере, че ако има нещо за удряне, ръка ще вдигам аз и няма да съм бития. Какво всъщност ни привлече един към друг? Принадлежността ни към една Къща и към един клан само по себе си не бе причина за нашето приятелство.

Мисля, че здраво ни свърза, макар да бяхме толкова различни, обстоятелството, че и двамата имахме по нещо у себе си, което ни караше да страним от другите. В моя случай — кракът ми. При Трайбън — неговият ум, които поразяваше околните.

Именно Трайбън ми показа пътеката към Върха на Стената и то още, когато бяхме само на дванайсет години.

Името на моето родно място е Джесподар. Според Летописците и Учените думата е от староготарски — езикът, на който се е говорило някога тук — и означава „Тези, Които Останаха Предани на Стената“. Мисля, че това е така. Казват, че нашето селище е най-близо до Стената — точно в подножието й. Всъщност то не е селище, а по-скоро част от огромен конгломерат от населени места, вплетени едно в друго и населена с хиляди хора. Човек може да тръгне от центъра на Джесподар и пътят ще го отведе до самата Стена. Ако предприемеш голямо пътуване около подножието на Стената, ще попаднеш в множество други населени места — може би хиляди — по нейното протежение. Но според Учените нито едно не е в такова съседство до Стената както Джесподар. Във всеки случай така ни учат в Джесподар.

Сега искам да ви разкажа за деня, когато Трайбън запали за пръв път искрата на Поклонението в моя дванайсетгодишен разум. Беше при заминаването на Пилигримите. Сигурно знаете каква величествена тържественост и великолепие придружават събитието. Церемонията, свързана с Процесията и Заминаването не се е променила от древността. Събират се клановете от всички Къщи. Свещените предмети на всеки род се изнасят на открито — жезли, свитъци, талисмани. Рецитира се всеки последен стих от Книгата на Стената, което изисква седмици наред непрекъснати усилия. И най-накрая от Ложата на Пилигримите пред множеството се появяват Четирийсетте щастливи избраника, за да се представят и сбогуват. Това е изключителен момент, защото ние вече няма да видим повечето от тях — всички го знаят — а онези, които все пак се завърнат, ще бъдат преобразени до неузнаваемост, както е ставало винаги.

В онези безоблачни дни за мен всичко това беше просто един голям празник. Вече много дни хората от периферията идваха в нашата Къща, разположена най-близо до Стената. Ние бяхме Къщата на Стената — Къщата на Къщите. Дойдоха хиляди, стотици хиляди и цялото невъобразимо гъмжило от участници в празника така прииждаше, така се притискаше, че доста често установявах, че несъзнателно сме променили формата си, просто поради горещината и задръстването. Налагаше се да полагаме усилия, за да си възвърнем предпочитаните форми.

Читать дальше