Робърт Силвърбърг: Тайнствата на Стената

Гледах го втренчено. Напълно ме зашемети.

— Нека ти кажа още — промълви Трайбън, — че аз също смятам да стана Пилигрим.

— Ти ли, Трайбън? — изсмях се направо в лицето му.

— Да, аз. И нищо не може да ме спре. Защо се смееш, Полър? Смяташ, че никога няма да изберат някой толкова слаб физически? Не, Полър, ще ме изберат! И теб ще те изберат, независимо от недъгавия ти крак. Ще изберат и мен, макар че не ми достига физическа сила. Аз ще направя така, че да се случи. Кълна се в Този, Който се Изкачи. Кълна се в Креш и във всички богове на небесата!

Очите му искряха с мистична и зловеща светлина, която го правеше тъй загадъчен и страшен за всички, понечили да се изправят срещу него. В Трайбън имаше Сила. Ако беше роден като Магьосник, а не в Къщата на Стената, щеше да бъде Санта-Нила — човек с голяма магическа сила, която му дава възможност да управлява. Сигурен съм в това.

— Там, горе има работа за нас, Полър. Има хиляди важни неща — те трябва да се научат — и знания, които трябва да се донесат долу. Затова е започнало Поклонението, за да можем да застанем в краката на боговете и да научим каквото знаят те, да повторим стореното от Първия Катерач. Вече много време, Полър, нищо не е донесено от Планината. Ние не напредваме. Живеем, както винаги сме живели. А който стои на едно място, след време започва да се плъзга назад. Да, Поклонението още продължава, но Пилигримите или не се завръщат, или идват с помрачен разсъдък. Не носят нищо полезно със себе си и ние оставаме там, където сме били. Това е загуба, Полър. Трябва да променим нещата. Заедно с теб ще се изкачим рамо до рамо, аз и ти, ще преодоляваме Кралство след Кралство, както е направил Първия Катерач. Точно като него ще се срещнем с боговете и ще получим техния благослов, ще видим всички чудеса, ще научим всички тайни. И заедно ще се завърнем с новото познание, което ще промени Света. Ние дори не можем да предположим за какво става въпрос. Но аз съм сигурен, че знанието е там. Зная го без съмнение. Ние трябва да го открием. Ето защо трябва да станем Пилигрими — аз и ти. Разбираш ли ме? Трябва да направим всичко възможно.

Той протегна длан и обхвана с пръсти най-дебелата част от ръката ми, три пръста отгоре и три отдолу, и така забиваше краищата на пръстите си, че дъхът ми спря от болка. И това беше дребничкият Трайбън, със сила не по-голяма от силата на риба! В този миг нещо като искра прескочи между нас, нещо от странния огън, който гореше у него, нещо от треската, обхванала душата му. И аз усетих как тя пламна у мен, нещо съвсем ново, страстния копнеж да намеря моите богове на тази планина, да застана пред тях и да им кажа:

— „Аз съм Полър от Джесподар и съм тук, за да ви служа. Но и вие трябва да ми служите. Искам да ме научите на всичко, което знаете.“

Той ме държеше така вече доста време и ми се стори, че никога няма да ме пусне. Рязко, но нежно отблъснах ръката му, както човек отблъсква блестулка, зареяла се над главата му, но твърде красива, за да бъде наранена. Той ме пусна, аз обаче чувах тежкото му дишане. Безпокоеше ме силната възбуда, връхлетяла Трайбън, пламнал от вълнение. Този възбуда се бе предала и на мен.

— Виж — посочих аз в отчаянието си да избягам от моментното напрежение, защото такива силни изблици бяха нещо ново за мен и ме караха да треперя — виж, Процесията започва.

РАЗБИРА СЕ, всеки произнесе по едно шът, за да накара съседите си да млъкнат, защото голямото шествие започваше. Метачите, с лилави подбедреници, прогонваха с малки метлички опасните духове от пътя, танцувайки, а после, след настъпилата тишина, изпод утринните тежки мъгли, които падаха в ниските части на селището, се появи основната част на Процесията. Мерибайл, синът на брата на бащата на моя баща, пременен в разкошна бляскава мантия, изтъкана от плътно прилепващи алени пера на гамбардо, беше начело. От едната му страна вървеше Тиспър Втория Живот, най-старият човек в селището, живял пълни седем десетилетия. Той беше баща на бащата на бащата на Трайбън. От другата страна на Мерибайл крачеше още един от нашите стари хора — Гамилиар Втория Живот — наскоро отпразнувал започването на своята седма десятка. След тримата в Процесията се нареждаха старейшините на всички Къщи. Те се движеха бавно и внушително по двойки. Сега обаче съзнанието ми не бе заето с Процесията. То бе обсебено от думите на Трайбън, разпалили у мене нови и всепоглъщащи амбиции. Той пробуди у мене нова и неутолима жажда. И така аз дадох своя обет. Ще изкача Стената. Ще стигна до най-високата точка и ще достигна Върха. Тогава ще прикова поглед в очите на боговете, откъдето излиза цялата мъдрост на Света и ще поема всичко, което могат да ми дадат. После ще се завърна в нашия дом в долината, което малцина успяха да сторят, но ще се върна със здрав разум и ще науча другите на всичко, което съм овладял там, горе. И нека бъде така. Оттук нататък целта на моя живот бе изсечена на камък. Това беше целта и на Трайбън. Колко странно! Това крехко и непохватно момче също мечтаеше да стане Пилигрим. Положението беше направо смешно. Можеше никога да не го изберат — никога, никога . И все пак аз знаех, че когато Трайбън желае нещо много силно, винаги намира начин да го получи. Може би трябваше да изпълним заедно мисията? Аз и Трайбън. Ние бяхме само по на дванайсет години, а нашият живот от този момент нататък беше безвъзвратно предопределен.