Робърт Силвърбърг: Тайнствата на Стената

— Полър, смяташ ли, че е възможно да те изберат за Пилигрим?

Погледнах го удивен. Както вече споменах, никога не бях обезпокоявал мислите си с подобни въпроси. Приемах го за неизбежна даденост в моя живот. Във всяко поколение, още от времето на първата луна, е имало избраници от моята фамилия. Нямах нито братя, нито сестри, следователно, когато му дойде времето, щях да тръгна. Моят крак нямаше да бъде никаква пречка. Затова му отвърнах разпалено:

— Във вените ми тече кръвта на Първия Катерач. Моят баща беше Пилигрим, както и баща му преди него. Аз също ще бъда, щом настъпи моят час. Да не би да мислиш, че няма да бъда избран?

— Разбира се, че ще бъдеш — съгласи се Трайбън, като се взираше в мен напрегнато. Очите му бяха огромни, кръгли и тъмни със светли процепи в средата. — Ще тръгнеш нагоре, така както са го правили много други преди теб. Ще се катериш, ще се изкачваш, ще се мъчиш, ще страдаш… и най-вероятно е да умреш някъде горе, както става с повечето от тях, или ще се завърнеш като побъркан дърдорко. Какво хубаво има в това? Какъв е смисълът? Каква е цената на целия този убийствен труд, Полър, ако се изкачваш само, за да умреш или да се върнеш обезумял?

Беше прекалено дори за Трайбън — звучеше като богохулство.

— Как можеш да задаваш такива въпроси? Поклонението е свещена мисия.

— Така е.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че да бъдеш само Пилигрим е нищо. Просто трябва да извървиш много път. Разбираш ли, това е всичко. Нагоре, нагоре, още, и още и пак нагоре. Движиш единия си крак, после другия и вече си по-високо в планината. Всяко животно без разум може да го направи. Нужна е само издръжливост. Разбираш ли ме, Полър?

— Да. Не. Не те разбирам въобще, Трайбън.

Лека усмивка се появи по лицето му:

— Искам да кажа, че да бъдеш избран за Пилигрим само по себе си не означава нищо. Наистина това е чест, но ако се замислиш, ще видиш, че зад тази дума не се крие нищо.

— Щом така казваш…

— Не означава много, ако просто скърцаш със зъби и се катериш, щом няма някакъв по-дълбок смисъл, заради който да се подложиш на такова изпитание.

— Тогава кое има значение? Може би оцеляването, докато стигнеш Върха?

— То е част от него.

— Само част? — погледах озадачено аз и примигах срещу него. — Това е идеята, Трайбън. Затова тръгваме. Изкачването, изминаването на целия път до Върха, в това се крие целия смисъл на Поклонението.

— Да, точно така, но след като веднъж стигнеш Върха, после какво? Това е основният въпрос, разбираш ли?

Колко неприятен и досаден може да бъде понякога Трайбън.

— И после — не се предавах аз, — се представяш на боговете, ако можеш да ги намериш. Изпълняваш съответния ритуал и поемаш пътя обратно надолу.

— Съобщаваш го, сякаш е нещо обикновено.

Погледнах го, без да кажа нищо. Много, много тихо той промълви:

— Как мислиш, коя всъщност е целта на Поклонението, Полър?

— Ами… — колебаех се аз. — Всички я знаят. Да се представим на боговете, които живеят на върха на Коза Сааг, да ги открием, да измолим тяхната благословия. Да пребъде благоденствието на нашето селище, като отдаваме почит на светците.

— Да — потвърди той — и какво още?

— Какво още? Какво още може да има? Изкачваме се, отдаваме почитта си и слизаме. Според теб не е ли достатъчно?

— Първия Катерач — не отстъпваше Трайбън, — твоят велик праотец, какво постигна Той?

Не беше нужно да мисля. Думите, които устата ми сякаш сама произнесе идваха направо от катехизиса:

— Той се помоли на боговете да им стане чирак и Те Го научиха как да използва огъня и как да прави сечивата, нужни ни за лов и строителство и как да отглеждаме посеви, и как да се обличаме в кожи от животни и много други ценни неща. И после Той слезе от Планината и научи на тези неща хората от низините, които живееха в мизерия и невежество.

— Затова ние почитаме Неговата памет. Ти и аз, Полър, трябва да направим същото, което стори Той, Който се Изкачи. Да се изкачим на Стената, да намерим боговете, да научим от тях нещата, които са ни необходими. Това е най-важната причина, за да идем — да научим. Да научим, Полър.

— Но ние вече знаем всичко, което ни е нужно.

— Глупости! — той се изплю. — Глупости! Наистина ли вярваш в това? Ние все още сме невежи! Живеем като зверове в тези селища. Като скотове. Ловуваме, отглеждаме посеви и се грижим за градините. Ядем, пием и спим. Ядем, пием и спим. Животът си върви и нищо не се променя. Смяташ ли, че това е достатъчно, за да бъдем хора?