Робърт Силвърбърг: Бизнес с артефакти

Аз се усмихнах. След това видях Долбак да се върти наоколо и го повиках.

— Готов съм да излезем — казах невинно аз.

— Сър, не чухте ли? — погледна ме тъжно той със своите очи без клепачи. — Повече няма да се ходи до гробниците.

— О, значи това е вярно?

— Да — каза той, — вярно е.

Очевидно не можеше да издържи да говори повече. Той се отдалечи, а аз забелязах Дарби.

— Изглежда, че си бил прав — му казах аз. — Цялата работа се провали.

— Разбира се. Веднъж изобличени от разказа на Къшкак, те са разбрали, че играта е загубена. По принцип са твърде честни, за да се опитват да оспорват нашето обвинение.

— Това е твърде лошо, в известен смисъл — каза той, — защото предметите, които произвеждат, са наистина хубави.

— Само една секунда, приятелю — се обади един дълбок глас зад нас.

Ние се обърнахме, за да видим тъжния поглед на Дейвид Стърджес.

— Какво искаш? — го попита Дарби.

— Искам да знам защо не можеш да си държиш езика зад зъбите — каза Стърджес. — Защо ти трябваше да рушиш тази благоприятна за нас обстановка! Каква е разликата дали артефактите са истински, или не? Докато хората желаят да плащат за тях, защо да режем клона, на който седим?

Дарби го погледна безпомощно, но не каза нищо.

— Ти си развалил цялата работа — продължи Стърджес. — От какво смяташ да живееш отсега нататък? Можеш ли да си позволиш лукса да отидеш на друга планета?

— Постъпих както трябва — отвърна Дарби.

Стърджес изсумтя подигравателно и си отиде, а аз се обърнах към Дарби:

— Знаеш ли, той има право. Сега ще трябва да отидем на друга планета. Волтус вече не струва и пукнат грош. Ти успя да ни откъснеш оттук и едновременно с това да довършиш волтусианската икономика. Може би трябваше да си мълчиш.

Той ме погледна безучастно за момент.

— Джаръл, аз май съм те надценил.

На следващия ден пристигна един кораб за Цвайг и пробиерната бе затворена завинаги. Компанията нямаше да се докосне повече до Волтус. Екипажът на кораба мина набързо през предните постове на земяните, разпространявайки бюлетини, които ни информираха, че тя още се нуждае от нашите услуги и би могла да ни използува на други планети, ако си платим пътя.

В това се криеше и хитростта й. Никой от нас не бе спестил достатъчно от заплатите, които ни плащаше Компанията, за да напусне Волтус. А всички ние мечтаехме един ден да видим Земята, да изследваме света, от който водеха началото си всички наши праотци, но това бяха мечти на глупаци. От парите, които ни даваше Компанията, ние никога не бихме могли да спестим достатъчно, за да напуснем планетата. Започнах да мисля, че Дарби беше сбъркал, като бе разкрил измамата. Това със сигурност не ни помагаше и фактически беше свършекът на света за аборигените. С един замах бе прекъснат един безграничен източник на доходи, а несигурната им икономика беше напълно разрушена. Те се движеха бавно по тихите улици и всеки ден очаквах да видя лешояди да кацат по покривите на къщите им.

Три дни след като се пръсна новината, едно момче от аборигените ми донесе бележка. Тя беше от Дейвид Стърджес и в нея се казваше: „Довечера ще има събрание в моя апартамент.“

Когато пристигнах, видях че цялата малка колония археолози на Компанията беше там, даже Дарби.

— Добър вечер, Джаръл — ме поздрави вежливо Стърджес, когато влязох. — Мисля, че вече всички са тук и можем да започнем — той се прокашля.

— Господа, някои от вас ме обвиниха, че съм бил неетичен — каза той, — дори нечестен. Не е нужно да отричате. Такъв бях — той се намръщи. — Оказах се в същото бедствено положение като всички вас и съм точно толкова неспособен да се измъкна от него. И така, бих желал да направя едно малко предложение.

— Какво имаш предвид, Стърджес?

— Тази сутрин — продължи той — един от аборигените дойде при мен с идея, добра идея. Накратко, той предполага, че като експерти по археология, бихме могли да научим волтусианците как да произвеждат земни артефакти. За предмети от Волтус повече няма пазар, но защо да не се възползуваме от умението им, докато пазарът за предмети от Земята е все още отворен? Ние бихме могли да ги прекарваме тайно до нея, да ги заравяме, а след това да ги изкопаваме отново и да ги продаваме. Така ще прибираме цялата печалба, а няма да получаваме само малката заплата, отпускана ни от Компанията.

— Това е съмнителна работа, Стърджес — каза дрезгаво Дарби. — Тази идея не ми харесва.

— А как ти харесва идеята да умреш от глад? — възрази Стърджес. — Ще изгнием на Волтус, ако не си размърдаме умовете.