Робърт Силвърбърг: Бизнес с артефакти

Днешния амулет, какво направих с него? Продадох го на… на един доставчик, за да бъде откаран с кораб на Земята и продаден на търг на лицето, предложило най-висока цена.

Огледах стаята си. Беше малка, спретната и с нито един мой собствен артефакт в нея. Всичките си съкровища бях прехвърлил през тезгяха на Цвайг. Нямах желание да оставя за себе си нито един. Чувствувах, че страстта на антикваря умираше в мен, задушена от дивия комерсиализъм, който ме впримчи от момента на подписването на контракта с Компанията.

Взех една книга от лавицата, „Минойският дворец“ от Евънс, погледнах я за момент със злоба и след това я върнах обратно на мястото й. През този ден очите ми туптяха от мъка. Чувствувах се изсушен и много уморен.

Някой почука на вратата, отначало плахо, а после по-смело.

— Влез — казах аз.

Вратата се отвори бавно и един малък волтусианец влезе в стаята. Познах го. Беше безработен и твърде неблагонадежден гид, за да може човек да му има доверие.

— Какво те носи насам, Къшкак? — попитах го уморено аз.

— Сър Джаръл-сър?

— Да.

— Нуждаете ли се от гид, сър? Мога да ви покажа най-добрите съкровища, сър. Най-добрите. Тези, за които ще можете да вземете добра цена.

— Вече си имам гид — му казах. — Долбак. Не се нуждая от още един. Благодаря.

Волтусианецът изглежда се сви в себе си. Той притисна неловко долния си чифт ръце до страните си.

— Тогава съжалявам за безпокойството, Джаръл-сър. Съжалявам. Много съжалявам.

Видях го как си отиде отчаян. Всички тези волтусианци, дори младите, ми приличаха на повехнали стари мъже. Те бяха една напълно деградирала раса с някакви жалки остатъци от величието, което трябва да са имали в дните, когато са били създавани великите артефакти. Беше странно, си мислех аз, че една раса е могла да деградира така в течение само на няколко хиляди години.

Потънах в неспокойна дрямка в моето голямо кресло. Около двадесет и три часа и половина се почука отново.

— Влез — казах аз леко сепнат.

Прага прекрачи мършавата фигура на Джордж Дарби, археологът, който споделяше моето страстно желание да видя Земята и отвращението ми към робството, на което се бяхме продали.

— Какво те води така късно тук, Джордж? — го попитах аз и както обикновено добавих въпроса: — Как мина пътуването ти днес?

— Пътуването ми ли? О, моето пътуване? — Той изглеждаше странно развълнуван. — Да, моето пътуване. Ти познаваш моя гид Къшкак, нали?

Аз кимнах.

— Той беше преди малко тук. Търсеше работа. Не знаех, че е работил с теб.

— Само няколко дни — отвърна Дарби. — Той се съгласи да работи за пет процента и аз го наех.

Не казах нищо. Знаех как можеха да се обърнат нещата.

— Той е бил тук, а? — намръщи се Дарби. — Ти не го нае, нали?

— Разбира се, че не! — отвърнах аз.

— Е, аз го сторих. Но вчера той ме води в кръг пет часа, преди да си признае, че в действителност не е имал предвид никое място, така че аз го набих с пръчка и затова съм тук.

— Защо? С кого излиза днес?

— С никой — каза откровено Дарби. — Излязох сам.

За пръв път забелязах, че пръстите му треперят, а в тъжния полумрак на моята стая лицето му изглеждаше бледо и изпито.

— Излезе сам? — повторих аз. — Без гид?

Дарби кимна, прокарвайки нервно пръсти през непокорния си перчем.

— Така направих отчасти по необходимост (не можах да намеря навреме друг гид), отчасти защото исках да пообиколя сам. Гидовете имат обичай да те водят към една и съща област на Гробището. Това ти е добре известно. Аз се насочих в друга посока, сам.

Той замълча за момент, а аз се зачудих какво толкова го е разтревожило.

— Помогни ми да се оправя с раницата — след известна пауза ме помоли той.

Аз освободих раменете му от ремъците и поставих сивата брезентова торба на един стол. Той откопча ръждясалите токи и внимателно измъкна нещо.

— Ето — каза той. — Какво ще кажеш за това, Джаръл?

Аз взех от него предмета и много старателно го разгледах. Находката представляваше купа, издълбана ръчно от някаква мътна на вид черна смола. По нея грубо изпъкваха следи от пръсти, а самата тя беше неравно оформена и изглеждаше несръчно направена.

— Какво е това? Без съмнение е праисторическа.

— Така ли мислиш, Джаръл? — горчиво се усмихна Дарби.

— Би трябвало да бъде — отвърнах аз. — Погледни я! Бих казал, че е направена от дете, ако не бяха тези големи отпечатъци от пръсти в смолата. Или е много стара, или е работа на идиот.

— Логична оценка — кимна той, — само че виж какво открих в пласта под купата — при тези думи той ми подаде един позлатен клин за поставяне между зъбите.