Робърт Силвърбърг: Зной в полунощ

— Какви са специалните услуги?

— Всичко, от което се нуждаете.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко. Това е Валпарайсо Нуево, господине.

— Какъв е хонорарът?

— Две хиляди калаганос седмично. Специалните услуги се заплащат допълнително по договаряне.

— В долари колко прави?

Хуанито му съобщи сумата.

— Не е толкова лошо — отвърна слепият.

— Най-малко две седмици предплата.

Слепецът отново го прониза с безокия си поглед. Известно време не каза нито дума. Хуанито се заслуша в учестеното му повърхностно дишане, типично за всички земни жители. Сякаш по този начин се опитваха да не допуснат просмуканите в земната атмосфера отрови да проникнат в дробовете им. Само че въздухът на Валпарайсо бе съвършено безопасен.

— На колко години си? — неочаквано попита слепият.

— На седемнайсет — изтърси изненаданият Хуанито.

— И си добър, надявам се?

— Най-добрият. Роден съм тук. Познавам всички.

— Ще имам нужда именно от най-добрия. Приемаш ли с електронно ръкостискане?

— Естествено — отвърна Хуанито.

Не беше никак трудно. Запита се дали не трябваше да поиска три хиляди на седмица, но вече беше прекалено късно. Измъкна сгъваемия терминал от джоба на якето си и пъхна пръсти в него.

— Единна калаганска банка във Валпарайсо Нуево. Код 22–44–66. Шифърът е същият, защото е единствената банка тук. Номерът на сметката ми е 1133.

Слепецът надяна своя терминал и ловко набра номера върху китката си, след което стисна здраво ръката на Хуанито, така че сензорите на двата терминала да съвпаднат, и прехвърли сумата. Хуанито докосна бутона за потвърждение и върху екранчето в дланта му светна зелен надпис „+4000 кл.“. Името на платеца бе Виктор Фаркас и сумата бе преведена от Кралската обединена банка в Лихтенщайн.

— Лихтенщайн — сбръчка чело Хуанито. — Това не беше ли държава на Земята?

— Много малка. Между Австрия и Швейцария.

— Чувал съм за Швейцария. Ти на Лихтенщайн ли живееш?

— Не — отвърна Фаркас. — Там ми е банката. И на Земята казваме в Лихтенщайн. Освен ако живееш на остров. Лихтенщайн не е остров. Вече можем ли да се махаме от тук, как мислиш?

— Още едно прехвърляне само. Пъхни данните си в моята памет. Номерата на багажа, на паспорта и на визата. Това ще улесни много нещата, за да се измъкнем по-бързо от тук.

— Ще те улесни по-бързо да изчезнеш с куфара ми, нали? И повече никога да не те открия, така ли?

— Допускаш ли, че ще постъпя така?

— Ще ти бъде по-изгодно, ако не го направиш.

— Трябва да се доверите на своя агент, господин Фаркас. Ако не сте в състояние да се доверите на агента си, не бихте могли да се доверите на никого на Валпарайсо Нуево.

— Знам, знам — отвърна Фаркас.

Получаването на багажа и уреждането на митническите процедури отне още половин час и струваше около двеста кали за най-различни подкупи, което бе общо взето в нормата. Всеки трябваше да бъде купен — от андроида, който подаваше куфарите, до гадния и подъл касиер на обменното бюро. Хуанито знаеше, че в повечето светове не беше така, но знаеше също, че Валпарайсо бе съвършено различен свят. Цялата му икономика се крепеше на укриването на бегълци, така че основните финансови операции се заключаваха в рециклирането на рушвети.

Фаркас обаче не беше от бегълците. Докато чакаше за багажа си, Хуанито прегледа данните, които му бе прехвърлил, и установи, че бе пристигнал с виза за посещение за срок от шест седмици. Работодател му бе „Киоцера-Мерк“, ООД. Следователно не се криеше, а преследваше някого, търсен от една от най-мощните мегакорпорации на Земята. Беглец, преследвач: за един агент бе възможно да печели, работейки и за двете страни. Да търчи по нечии следи не беше коронният му номер, но се надяваше да се справи.

Фаркас очевидно не беше и сляп. Макар да нямаше очи, това не му създаваше особени проблеми да се ориентира и да реагира адекватно. Когато най-после напуснаха митническата зона, той се обърна, посочи огромния портрет на Върховния и попита:

— Кой е този? Вашият президент ли?

— Закрилникът, това му е титлата. Генералисимусът. Върховния, дон Едуардо Калаган — отвърна Хуанито и се реши да попита: — Извинете, виждате ли портрета, господин Фаркас?

— В известен смисъл.

— Не схващам. Вие виждате ли или не виждате?

— И да, и не.

— Хиляди благодарности, господин Фаркас.

— По-късно ще поговорим за това — каза Фаркас.

Хуанито настаняваше новите динко винаги в един и същи хотел — „Сан Бернардито“, — който се намираше на четири километра от центъра в периферната колония Каджамарка.