Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Беше жилест трийсетинагодишен мъж с дълга до раменете руса коса и кафява брада и се гордееше по момчешки с телосложението си: издължени, плоски мускули, стегнат корем и як пенис. Прекоси стаята и мушна глава под звуковия душ в помещението за почистване. Уредът изпука и запулсира.

За секунда се почувства освежен и почти напълно буден. Защитният инжектор стоеше върху тоалетката, вдигна го и без да мисли, взе сутрешната си доза. Всеки започваше деня си така: ставаш от леглото, измиваш се, изпикаваш се и вземаш дозата си с инжектора. Яростното слънце вече сипеше огън и жупел отвън и никой не смееше да излезе, без да е подновил защитната си покривка.

Карпинтър уви хавлия около кръста си и се върна пред монитора. Джийн го наблюдаваше усмихната.

— Така е по-добре — каза тя.

— Имаш право — съгласи се той. — Значи си ми намерила работа?

— Мога да ти намеря. От теб зависи. Когато разговаряхме последния път, ми каза, че си на път да се побъркаш в твоя Спокейн и повече не си в състояние да чакаш да те преместят на друга служба. Все още ли си на същото мнение, Пол? Все още ли искаш да се махнеш от Спокейн?

— Какво? Веднага съм готов да се махна!

Пулсът му се ускори. Ненавиждаше това място. Работата му като метеоролог в този забутан град му се струваше абсолютно загубено време.

— Ако искаш, мога да те изтегля. Искаш ли да станеш морски капитан?

— Морски капитан — повтори Карпинтър с безизразна интонация. — Морски капитан.

Все пак успя да го шашне. Не беше очаквал подобно нещо. Все едно го бе попитала дали иска да се превърне в хипопотам.

Мина му през ума, че си прави някаква тъпа шега с него. Беше прекалено рано сутринта, за да се опитва да го развесели по този начин. Пък и не беше в нейния стил.

— Сериозно ли говориш? — попита той. — За „Самурай“ ли става дума?

— Естествено, че за „Самурай“. Не е по моите възможности да ти сменя компанията. Но мога да ти уредя преместване, ако искаш. Ледовлекачът „Тонопа Мару“, който се подготвя да отплува от Сан Франциско, търси капитан, необходимо ниво единайсет. Съобщението пристигна тази сутрин. Ти нали си ниво единайсет, Пол?

Карпинтър не искаше да бъде неблагодарен. Беше много мила жена и вземаше проблемите му присърце. Но се чувстваше прекалено объркан от всичко това.

— Но какво, по дяволите, знам за управлението на ледовлекачи, Джийн?

— А какво, по дяволите, знаеше за метеорологията или за диспечерството, или за десетките други професии, които си работил, преди да ги започнеш? Бог си знае работата. Бог и „Самурай индъстрис“. Те ще те научат на каквото трябва. Много добре знаеш. Дават ти подходящото индоктринационно кубче, зареждаш се и само след два часа си точно толкова добър, колкото е бил Колумб. Виж, ако не ти допада идеята да станеш моряк…

— Не. Чакай. Кажи ми нещо повече. Работата осигурява ли следващо ниво?

— Разбира се. Изкарваш осемнайсет месеца на борда на скапаната си лодчица, влачиш айсберги на буксир насам-натам, държиш изкъсо шибания си, но способен екипаж, и накрая получаваш ниво десет без никакви проблеми. Демонстрация на управленски умения при тежки условия. Преместват те в Европа и поемаш по административната стълбица, която те отвежда право до високите етажи в Ню Токио. Веднага щом пристигна съобщението, се сетих за теб.

— Как мястото е останало свободно? — попита Карпинтър. Обикновено службите, които гарантираха придвижване по стълбицата, се заемаха още преди съобщението да бъде разпространено по информационната мрежа дори и да бяха непривлекателни. — Как не го е грабнал някой от корабния отдел?

— Направил го е — отвърна Джийн. — Вчера. Но след два часа излязъл лотарийният му номер и той запрашил към някой от сателитите с първата совалка без дори да си събере багажа. От компанията наредиха на личен състав веднага да попълнят мястото с ниво единайсет. Компютърът изплю пет имена, между които беше и твоето. Реших да ти се обадя, преди да правя проверки за останалите четирима.

— Страхотно.

— Напразно ли си хабя приказките?

— Обичам те, Джийн.

— Това го знам. Искаш ли работата?

— Кажи ми програмата.

— Ще имаш петседмичен преходен период. Достатъчно време, за да уредиш нещата с наследника си в Спокейн, да отидеш до Фриско за индоктринационния курс и дори да прескочиш до Париж, за да се нахраниш като хората и да полудуваш, ако имаш сили.

В очите й проблеснаха обичайните иронични искри, но му се стори, че съзира в тях и едва доловим копнеж. Когато работеха в Сейнт Луис, често флиртуваха и в компания винаги създаваха впечатление, че са любовници. Но всичко бе само игра. Някой я бе травмирал някога — емоционално, не физически, — но Карпинтър никога не я бе разпитвал. Просто знаеше, че е безполова. За съжаление, защото той не беше.