Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Тъй че развоят на събитията трябваше да бъде следен неотклонно и с най-малки подробности и всички в Метеорологичната служба бяха останали на постоянен работен цикъл до обявяване края на извънредното положение. Карпинтър, който притежаваше едва ли не психическа способност да предусеща придвижването на огромни въздушни маси, не бе помръднал от мястото си. Бе прекарал цялата нощ пред компютъра, потънал в пот и тъпчейки се с хапчета, които да подсилят възприятията му, взираше се в постоянно движещите се жълто-зелени чертички и точици и обработваше променящата се информация в момента на нейното получаване с надеждата да изпадне в онова мистично състояние, което би му позволило да осъзнае космическия порядък на събитията и да прозре в предстоящото. Нощта бе преминала неусетно. Почти беше успял. Беше успял да надникне зад ъгъла на времето в онова, което щеше да се случи утре, и вече виждаше как смъртоносният атмосферен поток се насочва… се насочва… преминава над Кьор д’Ален… прави лек завой на югоизток… нима наистина на изток?… да… може би… да…

— Карпинтър.

… да, промяна, настъпваше категорична промяна в посоката на движение във вторник, малко след три следобед…

— Карпинтър?

Някакъв глас от нищото — слаб, дразнещ, досаден. Карпинтър размаха гневно ръка, без да погледне.

— Млъквай, чуваш ли?

Положи усилия да не се разсее.

— Шефът каза да поемеш дъх. Иска да говори с теб.

— Почти го хванах. Виждам го, мамка му. Мамка му!

И тресна с юмрук на бюрото. Изпитваше усещането, че са го залели с кофа ледена вода. Образът се разпадна и вече не виждаше нищо. Всичко в монитора се превърна в безсмислено трепкащи петънца. Имаше чувството, че ще се пръсне. Вдигна очи и видя, че до лакътя му кротко е застанала една от секретарките — бледо, слабичко момиче с някакво китайско име от сорта на Сандра Вонг, Сандра Чен или нещо подобно — и го гледа съвършено невъзмутимо.

— Какво искаш, по дяволите? — попита вбесен той.

— Вече ти казах — отвърна тя. — Шефът те вика.

— За какво съм му?

— Откъде да знам? „Кажи на Карпинтър да поеме дъх и да дойде тук.“ Това беше всичко.

Карпинтър кимна и стана. Всички наоколо се бяха вторачили като обезумели в компютрите си и си бърбореха с тях, поглъщайки изливащата се като порой метеорологична информация. Запита се какво толкова ги е принудило да изпаднат в транс. Налудничавата им съсредоточеност сега му се стори необяснима и противна. Само допреди две минути го интересуваше единствено посоката на движение на проклетия отровен облак, но сега всичко това му се струваше съвършено чуждо и несъстоятелно, а още по-слабо го занимаваше съдбата на Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего.

Беше достигнал крайната фаза на изтощение без дори да забележи. Въздействието на хапчетата отдавна бе преминало и бе продължил да поддържа високото темпо просто по инерция, нанасяйки по този начин кой знае какви поразии на нервната си система.

Влезе в кабинета на административния шеф, който седеше зад голямо бюро във формата на подкова.

— Викал си ме — каза Карпинтър.

Отделът се ръководеше от Рос Маккарти, мрачен мъж, надничар ниво десет. Независимо от името във вените си имаше и няколко капки японска кръв. Това ни най-малко не бе помогнало на Маккарти да напредне в кариерата, а по-скоро му бе попречило: от години бе залепнал на ниво десет и не помръдваше от него, което безкрайно го огорчаваше. Беше як мъж с безизразно лице, зеленикав оттенък на кожата и с права, лъскава коса, която бе започнала да оредява на темето.

Държеше с погнуса някакъв напечатан лист, сякаш бе радиоактивен.

— Карпинтър, какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Откъде да знам?

Маккарти не му показа листа.

— Ще ти кажа какво е. Това, което държа в ръцете си, е краят на кариерата ти. Прехвърлят те на някакъв идиотски ледовлекач, ето какво е. Да не си загубил ума си?

— Не, не съм — посегна към листа Карпинтър, но Маккарти дръпна ръка.

— Този кораб — продължи той — ще бъде твоят край. Ще се запилееш за няколко години из Тихия океан и докато си пържиш задника и хамалуваш, тези, с които сега тичаш наравно, ще те изпреварят и ще те оставят далеч зад себе си. Далеч от погледа — извън сметките. Така стоят нещата, Карпинтър. Разбираш ли какво ти говоря? Не прави това. Послушай съвета ми. Ако си умен, ще останеш тук. Тук си полезен.

— Очевидно компанията смята, че другаде ще съм по-полезен — отвърна Карпинтър леко раздразнен.