Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Седна и започна да попълва формуляра.

По-късно, когато Маккарти излезе в обедна почивка, Карпинтър за първи път се обади на новите си работодатели от корабния отдел. Жената се казваше Санборн, ниво девет в централния офис на „Самурай“ в Манитоба. Гласът й излъчваше спокойствието и самочувствието на човек, който знае какво иска и как да го постигне: „пълна противоположност на мрачната раздразнителност на Рос Маккарти“, помисли си Карпинтър.

— Имаме изключителен екипаж — говореше Санборн. — А „Тонопа Мару“ е прекрасен кораб, последна дума на техниката. В момента е на ремонт на доковете на Сан Педро в Лос Анджелис и след десетина-петнайсет дни го връщат обратно. Щом приключите всички формалности в Спокейн, от вас се иска да отидете в Сан Франциско, да изкарате индоктринационния курс и да изчакате там пристигането на кораба. Ще се справите ли?

— Ще се справя — отвърна Карпинтър.

Няколко седмици платено шляене из Сан Франциско? Защо не? Бе отраснал в Лос Анджелис, но по-прохладният и малък северен град винаги му бе харесвал повече. Океанският бриз, мъглата, мостовете, прекрасните миниатюрни сгради, блещукащият син залив — чудесно. Чудесно. Ще си прекара идеално. Особено след Спокейн. Познаваше много хора във Фриско, стари приятели, добри стари приятели. Би било чудесно да се срещнат след толкова години.

Възбудата от предстоящите промени в живота му го облъхна като свеж вятър. Бог да благослови Джийни Гейбъл. Дължи й голяма благодарност. Още при първия си отпуск ще отлети до Париж и ще я отведе в най-скъпия ресторант. Или поне в най-скъпия, който той би могъл да си позволи.

Скоро възбудата му премина. Както се случва с всяко възторжено чувство. Но Карпинтър умееше да се наслаждава на кратките красиви мигове. Човек не трябва да подминава този рядък шанс. И без това животът на този свят не е никак лек и става все по-мъчителен.

Да, всеки следващ момент бе все по-мъчителен. Това бе самата истина.

— Името му е Ву Фаншуи — каза Хуанито. — Около седемдесет и петгодишен китаец — това е почти всичко, което знам, освен че ще паднат доста парички за намирането му. Предполагам, че няма чак толкова много китайци на Валпарайсо Нуево, нали?

— Надали е все още китаец — отвърна Клюдж.

— А може вече и да не е „той“ — добави Дилайла.

— Мина ми през ума — продължи Хуанито. — Дори да е така, не може да не го открием.

— Кой ще се заеме с тази работа? — попита Клюдж. Хуанито го изгледа продължително. Клюдж бе съвършен професионалист, което никога не пропускаше да подчертае, и в неговите уста въпросът прозвуча като израз на недоверие в способностите му на агент.

— Сам ще се оправя — отвърна Хуанито.

— Ти? — трепна усмивчица върху устните на Клюдж.

— Да, аз. Защо не, по дяволите?

— Никога не си се захващал с издирване, нали?

— Все някога трябва да започна — не сваляше очи от него Хуанито.

Досещаше се защо Клюдж се заяжда. Част от бизнеса на Валпарайсо се състоеше в издирването на укрили се бегълци и предаването им срещу заплащане на техните преследвачи, но досега Хуанито не бе участвал в подобни сделки. Изкарваше парите си, като помагаше на търсещите убежище да потънат в подземния свят на Валпарайсо, а не като ги продаваше. Една от причините бе, че никой не бе му предлагал достатъчно добро заплащане за подобен ангажимент, но по-важната причина бе, че самият той бе син на бивш беглец. Преди седем години някой бе платил на човек да открие баща му, което бе довело до убийството му. Хуанито предпочиташе да работи за търсещите убежище.

Но той също беше професионалист. Бизнесът му бе да изпълнява чужди поръчки и толкова. Ако не откриеше избягалия генен хирург, което искаше от него този странен динко — Фаркас, щеше да го стори някой друг. Фаркас бе негов клиент. И Хуанито трябва просто да си свърши работата като професионалист.

— Ако изскочат проблеми — продължи той, — мога да сключа поддоговор. Сега засега исках само да ви информирам, в случай че попаднете на следа. Плащам по тарифата. Знаете, че не са малко пари.

— Ву Фаншуи — рече Клюдж. — Китаец. Възрастен. Ще направя, каквото мога.

— Аз също — добави Дилайла.

— Колко души живеят на Валпарайсо Нуево, по дяволите? — възкликна Хуанито. — Най-много деветстотин хиляди? Веднага се сещам поне за петдесет, които в никакъв случай не биха могли да бъдат онзи, когото търся. Ето че възможностите се стесняват. Просто трябва да продължа да стеснявам възможностите, прав ли съм? Прав ли съм?