Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Всъщност Хуанито не беше оптимистично настроен. Разбира се, че щеше да направи всичко възможно, но цялата система на Валпарайсо Нуево бе уредена така, че да закриля тези, които искаха да останат в неизвестност.

Фаркас също го усещаше.

— Законите, гарантиращи личната тайна, тук са много строги, нали? — подхвърли той веднъж.

— Те май са единствените — усмихна се в отговор Хуанито. — Неприкосновеността на убежището. Състрадателността на Върховния е превърнала Валпарайсо в спасителен остров за бегълци от всички останали светове, от другите изкуствени планети и от самата Земя. Никой не би посмял да пречи на състрадателността на Върховния.

— Доста скъпо платено състрадание, доколкото схващам.

— Много. Таксите за убежище се качват всяка година. Всеки, който си позволи да стори нещо на някой от постоянните резиденти, уповаващи се на състрадателността на Върховния, накърнява интересите му, тъй като намалява годишните му приходи. А генералисимусът много-много не обича тези работи.

Намираха се в кафене „Вилануева“ в град Сан Мартин де Порес, спица Е. Цял ден бяха обикаляли Валпарайсо, от центъра към периферията по една спица и обратно по съседната, Фаркас му бе казал, че иска да усети колкото може повече от Валпарайсо Нуево. Не да види — да усети . Точно така се бе изразил. Гладът му за усещания бе ненаситен. Навираше се навсякъде, сякаш искаше всичко да погълне и да попие. Не спираше за секунда. Енергията му бе изумителна. Независимо че бе поне два пъти по-възрастен от Хуанито. Не бе лишен и от самочувствие. Наблюдавайки самоуверената му походка, човек би си помислил, че е едва ли не новият генералисимус, а не някакъв си никому неизвестен, уродлив, дългокрак динко, собственост духом и телом на безскрупулната „Киоцера-Мерк“ на потъналата в мръсотия Земя.

Фаркас не бе стъпвал на нито един от сателитните светове преди това. Бе изумен, че тук има гори и езера, огромни ниви с пшеница и ориз, овощни градини, стада кози и говеда. Явно бе очаквал да види купчини метални конструкции и зловещи бетонни кутийки, в които хората се хранят с хапове или нещо от сорта. Земните хора и не можеха да проумеят, че големите сателитни светове са уютни местенца със сини небеса, пухкави облачета, прекрасни градини и великолепни сгради от метал, тухли и стъкло. Каквато беше Земята, преди да я унищожат.

— Щом правителството закриля бегълците, как смяташ да го откриеш? — запита Фаркас.

— Винаги има начини. Все някой познава някого, който знае нещичко за някого. Тук информацията се купува по същия начин, както и състраданието.

— И пак от генералисимуса ли? — погледна го удивен Фаркас.

— Понякога и от висшите чиновници. Но трябва да си много предпазлив. Рискът е голям. Винаги се намират агенти, които са готови да продадат информация. Всеки от нас знае повече, отколкото би трябвало да знае.

— Предполагам, че и ти познаваш по лице доста бегълци?

— Някои — отвърна Хуанито. — Виждаш ли онзи мъж до прозореца? Не знам дали можеш да го видиш всъщност. На мен ми изглежда около шейсетгодишен, плешив, с дебели устни и без брадичка.

— Да, виждам го. Но по-другояче.

— Предполагам. Та този е участник в далавера с фалшиви стоки за петдесет милиона капблокски долара. Плаща солидно, за да живее тук. А онзи там — виждаш ли го? С русата мадама? Той е съвършен компютърен крадец и е обрал една сингапурска банка до шушка. Оня пък с мустаците — виждаш ли го? — се представял за папа. Можеш ли да повярваш? В Рио де Жанейро всички му повярвали.

— Чакай малко — прекъсна го Фаркас. — Откъде да знам, че не си измисляш всичко това?

— Не можеш да знаеш — усмихна се Хуанито. — Но не си измислям.

— Значи, седим си ние тук с теб и ти ми разкриваш самоличността на трима бегълци безплатно?

— Нямаше да е безплатно, ако ги търсеше.

— Ами ако ги търся? И твърдението ми, че търся някакъв си Ву Фаншуи е само прикритие?

— Но ти не търсиш нито един от тях — отвърна подигравателно Хуанито. — Стига глупости. Щях да знам.

— Прав си. Не ги търся. — Той отпи от мътнозеленото сладникаво питие. — И все пак защо тези мъже не са се постарали да се скрият по-успешно?

— Те мислят, че са — отвърна Хуанито.

Да откриеш следи, беше бавна и скъпа работа. Хуанито остави Фаркас да се мотае самичък по спиците на Валпарайсо Нуево и посети обичайните източници на информация: приятели на баща си, други агенти и дори главната квартира на Партията на единството, народната организация на Върховния, където не бе проблем да откриеш някого, който знае нещо и е готов да му се плати. Хуанито действаше внимателно. „Опитвам се да открия китаец на средна възраст“, само казваше той. Никой не питаше и в никакъв случай не би запитал защо го търси. Причината можеше да бъде всякаква — или някой му бе платил да го открие, или трябваше да му връчи спечелените на миналогодишната лотария в Ню Юкатан един милион капблокски долара, или нещо съвсем друго. На Валпарайсо никой не задаваше въпроси за причините. Всички спазваха правилото: твоят бизнес си е твой бизнес.