Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Познаваше един федериго, приятел на баща му от времето в Коста Рика, който познаваше една жена, която познаваше един мъж, който имаше познат, който беше висш чиновник в Статистическия отдел. На всяка крачка трябваше да плаща, но това бяха парите на Фаркас, или по-точно на „Киоцера — Мерк“ и в края на седмицата Хуанито вече имаше достъп до данните за имигрантите, съхранявани върху златни мегачипове. Те не съдържаха, разбира се, телефонния номер на Ву Фаншуи. Но от тях Хуанито научи, след като заплати осемстотин калаганос, колко етнически китайци живеят на Валпарайсо Нуево и преди колко време бяха пристигнали.

— Всичко деветнайсет души — докладва той на Фаркас. — Единайсет са жени.

— Така ли? Не е трудно да си смениш пола — каза Фаркас.

— Съгласен съм. Но пък всички жени са под петдесет години. Най-възрастният мъж е на шейсет и две. Първият е пристигнал преди девет години.

Фаркас не се притесни особено.

— Смяташ ли, че това изключва възможността да е някой от тях? Възрастта може да бъде променена толкова лесно, колкото и полът.

— Но датата на пристигане не може, доколкото ми е известно. А ти твърдиш, че твоят Ву Фаншуи е пристигнал преди петнайсет години. Следователно, ако не грешиш, не би могъл да е някой от тези китайци. Ако не е умрял досега, твоят Ву Фаншуи вероятно си е сменил расовата принадлежност.

— Не е умрял — каза Фаркас.

— Сигурен ли си?

— До преди три месеца беше жив и поддържаше редовна връзка със семейството си на Земята. Има брат в Ташкент.

— По дяволите. Тогава попитай брат му под какво име се подвизава тук.

— Попитахме. Но не научихме.

— Попитайте го по-настоятелно.

— Попитахме го прекалено настоятелно. Вече не е в състояние да ни предостави никаква информация.

За по-сигурно Хуанито провери деветнайсетимата китайци. Не струваше скъпо и не отне много време, а и съществуваше вероятност д-р Ву да е подправил по някакъв начин данните. Проверката не доведе до нищо.

Намери шестима от тях в един клуб в град Хавана де Куба в спица Б. Играеха на някаква китайска игра, смееха се и побутваха малките порцеланови пулове, докато той ги наблюдаваше отстрани. Не се държаха като бегълци. Това винаги личеше — една характерна изостреност на вниманието. Разбира се, не всички пристигаха на Валпарайсо, за да се скрият от закона, макар в повечето случаи причината да бе именно тази. Приличаха на компания от заможни китайски търговци, които се забавляваха. Успя да забележи също така, че и шестимата бяха по-ниски от него, което означаваше, че или никой от тях не е д-р Ву, който бе висок китаец, или д-р Ву бе скъсил краката си с петнайсет сантиметра, за да се дегизира по-успешно. Не бе невъзможно, но все пак беше малко вероятно.

Останалите тринайсет бяха или прекалено млади, или прекалено женствени, или нещо друго. Хуанито зачеркна всички от списъка си. От самото начало знаеше, че Ву положително вече не е китаец.

Продължи издирването. Следите една подир друга го отвеждаха в задънени улици. Започна да мисли, че д-р Ву вероятно е разбрал, че го търси някакъв безок, и бе преминал в още по-дълбока нелегалност или бе напуснал Валпарайсо. Плати на свой приятел, който работеше на космодрума, да следи митническите декларации. И от това не излезе нищо. Някой му напомни, че близо до град Ел Мирадор в спица Д има колония от стари бегълци, които не желаеха никой да ги безпокои. Хуанито отиде и там. Тъй като знаеха, че е син на убит беглец, присъствието му не притесни никого: все пак най-малко той би могъл да бъде заподозрян, че преследва някого.

Посещението му не доведе до някакъв конкретен резултат. Хуанито не би могъл да рискува да задава въпроси, а наблюденията му не го насочиха по никаква следа. Все пак той остана с твърдото убеждение, че отговорът бе Ел Мирадор.

— Заведи ме там — заяви Фаркас.

— Не мога. Там не гледат с добро око на чужденците. Ще стърчиш като някакъв динозавър.

— Заведи ме — повтори Фаркас.

— Ако Ву наистина е там и само те зърне, ще разбере, че го търсиш, и моментално ще изчезне.

— Заведи ме в Ел Мирадор — настоя Фаркас. — Аз плащам, а ти изпълняваш, доколкото си спомням.

— Прав си. Да вървим в Ел Мирадор.

Беше десет часът сутринта и Ник Роудс все не можеше да се начуди на времето. Имайки предвид сезона и характерните за това време на годината атмосферни условия, денят бе невероятно светъл и ясен: фотохимичната интензивност бе много по-ниска от обичайната, почти нямаше мъгла и иззад неизбежните ивици от атмосферни боклуци от парниковия ефект прозираха късчета синьо — или почти синьо — небе.