Робърт Силвърбърг: Зной в полунощ

— Насам — каза той на Фаркас. — Трябва да вземем елеватора на спица В.

За Фаркас не представляваше никаква трудност да го следва. Хуанито се обръщаше от време на време и едрата фигура на Фаркас винаги беше отзад — на три-четири стъпки, крачейки уверено по коридора. „Няма очи — помисли си Хуанито, — но вижда по някакъв начин. Със сигурност вижда.“

Гледката, която наблюдаваха от елеватора, докато се движеха по спица В, бе грандиозна. Стъклената камера се плъзгаше по продължение на стъкления тунел, закрепен от външната страна на спицата, и от нея се виждаше целият огромен комплекс, изграждащ структурата на изкуствения земен сателит Валпарайсо Нуево: вмъкнатите една в друга окръжности; седемте огромни спици, изопнати между центъра и периферията, и закрепените на всяка от тях глобуси от алуминий и стъкло, в които бяха разположени жилищните зони, бизнессекторите, земеделските райони, възстановителните зони и горските резервати. Колкото по-надолу се спускаше асансьорната камера, толкова се покачваше гравитацията, за да се изравни със земната в градовете, разположени в периферията. Гледката ставаше все по-величествена, разкривайки пред погледа проблясващите под слънчевите лъчи съседни спици, огромния синкав търбух на отстоящата на сто и петдесет хиляди километра Земя, изпълнил небесната шир, както и отблясъците от кръжащите в близки орбити спътници, напомнящи медузи в огромен черен океан. Именно това казваше всеки, който пристигаше от Земята: „Като медузи в океана.“ На Хуанито не му бе ясно как е възможно да се направи риба от желе [1] Jellyfish (англ.) — медуза. — Б.пр. , нито пък защо един седемспицов сателит да прилича на някаква си риба, но новодошлите неизменно повтаряха все същото.

Фаркас не спомена за никакви медузи. Но от поведението му личеше, че по някакъв начин възприема гледката. Стоеше опрян на парапета до стъклената стена и не проронваше нито дума. При появата на някой особено впечатляващ обект издаваше кратък съскащ звук. Хуанито го оглеждаше от време на време отстрани. Но как виждаше този човек? Нищо не помръдваше под сенчестите вдлъбнатини, където би трябвало да бъдат очите му. И все пак той виждаше именно през изопнатото пространство над носа си.

Това му действаше адски изнервящо и потискащо.

В „Сан Бернардито“ предложиха на Фаркас странична стая с изглед към звездите. Хуанито плати, за да се отнасят както трябва с клиента му. Баща му го бе научил на това още когато беше малко момче и не знаеше азбуката. „Трябва да платиш, за да получиш“ — повтаряше непрекъснато баща му. „Плати и поне можеш да се надяваш да го получиш, когато ти потрябва.“ Баща му бил метежник в Централна Америка по време на Империята. Щял да стане министър-председател, ако метежът бе успял. Но не станало така.

— Да ви помогна ли в разопаковането? — попита Хуанито.

— Ще се оправя сам.

— Без съмнение.

Застана до прозореца и погледна към небето. Както останалите сателитни светове, Валпарайсо Нуево бе защитен от опасните космически лъчи и блуждаещи метеори с двойна обвивка от триметров пласт лунна сгурия. Редици от V-образни отвори върху повърхността на обвивката пропускаха слънчевата светлина, но не и смъртоносната радиация. Хотелът бе конструиран така, че стаите от тази страна да имат изглед към космическото пространство през тези отвори. Тъмното небе над Каджамарка трептеше от яростния блясък на звездите.

Когато се извърна от прозореца, Хуанито видя, че Фаркас бе успял да подреди акуратно дрехите си в гардероба и в момента се бръсне с миниатюрен лазер.

— Може ли да задам един личен въпрос? — попита той.

— Искаш да разбереш как виждам ли?

— Не мога да скрия изумлението си.

— Всъщност аз не виждам. В истинския смисъл. Сляп съм точно толкова, колкото изглежда.

— В такъв случай…

— Нарича се сляпо зрение — прекъсна го Фаркас. — Проприосептично зрение.

— Какво?

Фаркас се усмихна едва забележимо.

— Твърде много информация се рее около нас, и то не непременно под формата на отразена светлина, която всъщност виждаш с твоите очи. В тази стая трептят милиони вибрации извън обсега на електромагнитния спектър. Въздушните потоци се сблъскват с най-различни неща, което променя посоката им. И не само въздушните потоци. Предметите имат маса, имат топлина, имат и — този термин едва ли означава нещо за теб — формотегло . То характеризира взаимодействието между маса и форма. Това говори ли ти нещо? Предполагам, че не. Но на мен ми говори. Колкото до двуизмерните образи — за тях си имам специална техника. Казано иначе, има огромно количество информация, достъпна и по други начини освен чрез зрителните способности на очите. И тя ми върши чудесна работа.