Ан Райс - Полунощ 2

Градът отвън изглеждаше опустял. Съвсем притихнал. Тя много обичаше утринните улици, когато имаш чувството, че можеш да слезеш и да започнеш да танцуваш като на сцена, защото в този час маркировката и светофарите не означават нищо.

Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Къщата я чакаше, но тя чакаше от доста време.

От рецепцията и? казаха, че още не се поднася кафе, но има съобщение за нея и господин Къри от господин Лайтнър - щял да се върне в хотела по-късно през деня, дотогава щял да бъде в къщата в провинцията. Тя си записа номера.

Влезе в малката кухня, откри джезве и сама си направи кафе. Излезе и внимателно затвори вратата на спалнята, както и тази към малкия коридор към всекидневната.

Къде ли беше досието за вещиците Мейфеър? Къде беше дянал Майкъл куфарчето?

Затършува из всекидневната. Претърси и малкия кабинет, дрешниците и дори кухнята. После прекоси тихо коридора и влезе в спалнята. Майкъл спеше.

Провери в дрешника. Дори в банята. Нищо.

Браво, Майкъл, но все пак ще го намеря. Тогава видя крайчеца на куфара. Беше пъхнат под стола.

Е, знам, че обещах, но после ще направя каквото ти казах, рече си. Издърпа куфарчето, спря, за да успокои тежкото си дишане, и излезе на пръсти в коридора. Затвори вратите и остави куфарчето на масичката за кафе под светлината на лампата.

Наля си кафе, взе си цигарите и седна на дивана. Погледна часовника. Четири и петнайсет. Много обичаше това време, ужасно го обичаше. Съвсем подходящо за четене. Това беше и любимото и? време за шофиране към болницата. Винаги минаваше на червено в пълния утринен вакуум, а умът и? бе изпълнен с мисли за операциите, които я чакаха. Но за четене беше още по-подходящо.

Отвори куфарчето и извади огромна купчина папки. На всяка от тях стоеше странният надпис: «Досие на вещиците Мейфеър». Това я накара да се усмихне.

Беше толкова буквално.

- Наивни - прошепна тя. - Всички те са наивни. Мъжът на тавана вероятно също е бил наивен. А онази старица беше вещица до мозъка на костите си.

Поспря, дръпна от цигарата и се зачуди как така разбира всичко толкова добре и защо е сигурна, че те - Аарън и Майкъл - не го разбират.

Това убеждение не я напускаше.

Прехвърли бързо папките и горе-долу претегли обема им. Винаги правеше така с научните текстове, които смяташе да погълне за няколко часа. После извади една страница, за да прецени горе-долу по колко понятия се падат на брой думи. Остана доволна - думите бяха значително повече от понятията.

Щеше да прочете всичко за четири часа. С малко повече късмет, Майкъл щеше да спи, докато свърши. Целият свят щеше да спи. Сгуши се на дивана, опря босите си крака на ръба на масичката за кафе и започна да чете.

Към девет часа отново вървеше бавно по Първа улица, докато не стигна ъгъла на Честнът. Утринното слънце беше вече високо в небето, а птиците пееха почти яростно в листака на огромните дървета. Пронизително изграчване на гарван наруши хармонията на мелодичния хор. Катерици се щураха из гъстите клони, които падаха ниско и се протягаха далече над оградите и тухлените стени. Чистите тухлени тротоари бяха пусти; цялото място изглеждаше напълно във властта на цветята, дърветата и къщите. Дори шумът на обичайния трафик бе заглушаван от всепоглъщащия покой и зеленината. Безоблачното синьо небе сияеше през плетеницата на зеления балдахин и дори в сенките светлината изглеждаше някак ярка и чиста.

Аарън Лайтнър вече я чакаше до портата. Дребен мъж в леки тропически дрехи, със съвсем британски вид, чак до бастунчето в ръката му.

Тя му се обади в осем и го помоли да се срещнат. Сега, дори отдалече, виждаше, че е притеснен от реакцията и? след прочитане на досието.

Не бързаше да пресече улицата. Приближи се към него лениво, със сведен поглед. Умът и? все още плаваше в дългата история и във всеки внимателно погълнат детайл.

Когато се озова точно пред него, стисна ръката му. Не бе решила какво точно ще каже. Щеше да е същинско изпитание за нея. Но се чувстваше добре, че е тук и от допира на топлата му ръка, докато оглеждаше изражението на откритото и сърдечно лице.

- Благодаря ви - каза тя; гласът и? беше слаб и и? прозвуча някак странно. - Вие отговорихте на най-ужасните и мъчителни въпроси в живота ми. Всъщност дори нямате представа какво сторихте за мен. Вие и вашите «наблюдатели» разкрихте най-тъмната част от душата ми и хвърлихте върху нея светлина - свързахте я с нещо по-голямо и по-старо, и също толкова истинско. - Поклати глава, все още стискаше ръката му, насилваше се да продължи. - Не зная как да изразя това, което искам да ви кажа - призна накрая. - Вече не съм сама! Имам предвид, че вече знам коя съм, не само по име, не като част от някакво семейство. А коя съм аз. - Въздъхна. Думите излизаха някак тромави, емоцията зад тях беше неимоверна, каквото бе и облекчението и?. - Благодаря ви, че сте пазили своите тайни. Благодаря ви от дъното на душата си.