Ан Райс - Полунощ 2

Да, като в ресторант е, помисли си.

Явно кухнята е била обзаведена много отдавна, когато някой бе изхвърлил всички викториански вехтории, толкова популярни днес в Сан Франциско, за да ги замени с блестящите метални съоръжения.

- А сега какво, Майкъл? - попита Роуан.

Той се загледа в чашата в ръката си. После вдигна очи към нея и нежността в очите му отново сгря сърцето и?.

- Ще се обичаме, Роуан. Ще се обичаме. Сигурен съм, че каквото и да значат онези видения, нашата любов не е част от плана.

Тя пристъпи към него и го прегърна през гърдите. Почувства как ръцете му се плъзват, топли и нежни, по гърба и? към врата и косата. Прегръдката му беше възхитително плътна, той зарови лице в шията и? и я целуна нежно по устните.

- Обичай ме, Роуан. Вярвай ми и ме обичай. - Прозвуча съкрушително искрен. След миг се отдръпна и като че някак потъна в себе си. После я хвана за ръката, поведе я бавно към френския прозорец, застана пред него и се загледа в мрака.

След малко го отвори. Нямаше ключалка. Може би всички прозорци в кухнята не се заключваха.

- Можем ли да излезем отвън? - попита той.

- Разбира се, защо ме питаш?

Погледна я, сякаш искаше да я целуне, но не го направи. И тогава тя го целуна. Дори само вкусът на устните му върна всичките предишни усещания. Сгуши се в него за миг, после го поведе навън.

Озоваха се на закрита веранда, доста по-малка от верандата, на която бе умряла старицата. После излязоха през още една врата с мрежа, съвсем обикновена, с пружина, която и? позволяваше да се затръшне сама зад гърбовете им. Слязоха по дървени стъпала на плочите.

- Не е зле - каза Майкъл. - Ремонтирано е.

- А какво ще кажеш за самата къща? Може ли да бъде спасена?

- Тази къща? - Той се усмихна и поклати глава. Сините му очи искряха красиво, когато я погледна, а после изви глава към тясната открита веранда горе. - Скъпа, тази къща е прекрасна, просто прекрасна. Ще си стои тук, когато нас с теб вече няма да ни има. Никога не съм влизал в подобна сграда. Дори през всичките години в Сан Франциско. Утре ще се върнем и ще ти я покажа на слънчева светлина. Ще видиш колко дебели са стените, ако искаш, дори ще ти покажа гредите долу. - Замълча, като че засрамен от възторга си. Завладя го нещастието, което тормозеше Роуан след смъртта на старицата.

Ами Деидре, имаше още толкова загадки около Деидре. Майкъл и? бе разказал доста от историята и все пак тъмата не се бе вдигнала съвсем… Всъщност беше по-добре да го гледа как се възхищава на стените, как опипва с поглед рамките на вратите, первазите на прозорците и стъпалата.

- Харесва ти, нали?

- О, обичам тази къща от дете - каза той. - Обичах я и когато я видях отново преди два дни. Обичам я и сега, въпреки че знам какво се е случило в нея, онзи труп на тавана. Обичам я, защото това е твоята къща. И защото… е красива, без значение кой какво е правил в нея. Била е красива още когато са я построили. И ще бъде красива дори след сто години.

Той я прегърна и тя се облегна на него и се сгуши. Пак целуна косата и?, облечените му в ръкавицата пръсти докоснаха бузата и?. Тя искаше да махне ръкавиците, но не каза нищо.

- Знаеш ли, смешно е - рече той. - В Калифорния съм ремонтирал много къщи. Обичах ги всичките, но нито една не ми е внушавала усещане за безсмъртие. Никога не са ме карали да се чувствам малък. Тази къща ме кара да се чувствам точно така, защото ще си стои тук, когато мен вече няма да ме има.

Обърнаха се и навлязоха в градината. Откриха плочите на някаква пътека сред бурените и поеха по нея. Банановите дървета растяха толкова нагъсто, че огромните, подобни на остриета листа шибаха лицата им.

Храсталаците вече бяха закрили светлината от кухнята. Двамата се изкачиха по няколко каменни стъпала. Беше тъмно, като в гора.

Почувстваха някаква миризма на блато и Роуан осъзна, че точно пред тях има дълъг басейн, пълен с вода. Стояха на каменния ръб над обширната черна повърхност. Басейнът беше така обрасъл с бурени, че водата се виждаше само в пролуките между тях. Водни лилии сияеха на слабата светлина на звездите. Жужаха невидими насекоми. Жаби пееха, някакви същества се стрелкаха и набраздяваха повърхността на водата дори дълбоко сред високите плевели. Чуваше се и някакво шуртене, като че басейнът се пълнеше от фонтани. Роуан се взря в мрака и видя тънките сияещи струи.

- Стела го е построила - каза Майкъл. - Преди повече от петдесет години. Замислен е като плувен басейн, но градината вече го е погълнала. Земята си го иска обратно.