Ан Райс - Полунощ 2

- Точно така - отвърна Майкъл.

- Изглеждаш уморен, искаш ли да се върнем в хотела, за да си легнеш? - попита тя. - Да идем, а?

Той не отговори. Просто седеше на стола и потриваше врата си.

- Не си ми казала още нещо.

- Какво?

- Аз също не го казах.

- Е, кажи го тогава - настоя тя тихо, търпеливо.

- Не искаш ли да говориш с него? Не искаш ли сама да го попиташ кой е и какво представлява? Не мислиш ли, че с теб ще е по-искрен, отколкото с когото и да е друг? Ти може да не искаш, но аз искам да говоря с него. Искам да знам защо ми се яви, когато бях още дете. Искам да знам, защо се приближи толкова до мен онази нощ. Можех да го докосна, пипнах обувката му. Исках да разбера какво представлява. Каквото и да говори Аарън, аз знам, че съм достатъчно умен, за да се справя с това същество, да говоря с него и може би то очаква точно това от онези, на които се явява. Може би разчита на това. Е, ако нямаш такова желание, значи си по-умна и по-силна от мен. Никога не съм говорил с призрак, или каквото там е. И да ти кажа, не бих пропуснал тази възможност, като се има предвид какво научих и какво е сторило с Аарън.

Тя кимна.

- Да, така е. И може би той наистина разчита на това, на суетата на някой от нас, които предпочитат да вървят по други пътища. Но има още нещо между мен и него. Той ме докосваше, а след това се чувствах изнасилена. Това никак не ми хареса.

Замълчаха. Той я гледаше, струваше му се, че тя чува как се въртят колелата в главата му.

Изправи се и посегна към кутийката на смарагда, плъзна я по гладката повърхност на масата, отвори я и разгледа камъка.

- Хайде, давай, докосни го - прошепна тя.

- Не прилича на скицата, която му направих - прошепна той. - Не можех да си го спомня, но си го представях. - Поклати глава. Като че щеше да затвори кутията, но после свали ръкавицата си и докосна камъка.

Тя зачака притихнала. Но по лицето му разбираше, че е разочарован и разтревожен. Той въздъхна и затвори кутията, а тя не го попита нищо.

- Видях само теб - рече той, - как го слагаш на врата си. Видях се да стоя пред теб. - Сложи си внимателно ръкавицата.

- Точно тогава дойде.

- Да, не съм забелязал, че си с него.

- Беше тъмно.

- Видях само теб.

- Какво значение има, свалих го и го сложих в кутията.

- Не зная.

- Не видя ли и нещо друго, когато го докосна?

Той поклати глава.

- Само, че ме обичаш - каза тихо след малко. - Наистина ме обичаш.

- Трябваше да докоснеш мен, за да разбереш това - отвърна тя.

Той се усмихна, но някак тъжно, объркано. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се опитваше да се отърве от тях, и наведе глава. Тя мълча доста време, чакаше. Мразеше да го гледа нещастен.

- Хайде, да вървим - каза накрая. - Това място ти влияе дори по-зле, отколкото на мен. Да се връщаме в хотела.

Той кимна.

- Искам чаша вода. Мислиш ли, че в тази къща може да се намери чаша вода? Направо ми е пресъхнала устата, горещо ми е.

- Не зная. Дори не знам дали тук има кухня. Може би имат кладенец с поцинкована кофа. Или пък магически извор.

Той се засмя тихо.

- Хайде, да намерим малко вода.

Тя стана и той я последва към задната врата на трапезарията. Зад нея имаше нещо като кухненски килер с мивка. Във високи шкафове със стъклени врати бяха наредени порцеланови сервизи. Майкъл мина бавно покрай тях. Като че се опитваше да измери дебелината на стените.

- Ела тук - каза той и влезе през следващата врата. Натисна някакъв стар черен бутон на стената. Над главите им блесна слаба замърсена крушка, на чиято светлина се разкри стая на две нива - горната част беше кухнята, а долната - малка стая за закуска с камина.

Дълга серия стъклени врати разкриваше избуялата трева на двора. Като че тук хорът на жабите беше по-силен, чуваше се по-ясно. Черният силует на някакво огромно дърво закриваше напълно гледката на север.

Самите стаи бяха много чисти и някак старомодно удобни.

Вграденият хладилник скриваше половината от вътрешната стена, вратата му бе голяма и тежка, като на хладилните камери в ресторантите.

- Не ми казвай, ако намериш вътре труп, не искам да знам - прошепна тя уморено.

- Не, само храна - усмихна се той - и ледена вода. - Извади чиста бутилка с вода. - Да ти кажа ли нещо за Юга. Винаги можеш да намериш бутилка ледена вода. - Той порови в един от шкафовете над мивката в ъгъла, извади две чаши с дясната си ръка и ги сложи на огледално чистия плот.

Студената вода беше прекрасна. Тогава Роуан отново си спомни за старицата. Това беше нейната къща, нейната чаша. Чаша, от която бе пила тя. Заля я отвращение и остави чашата в малката метална мивка.