Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Лекарят се събуди уплашен. Отново сънува старата къща в Ню Орлиънс. Видя жената в люлеещия се стол. Видя мъжа с кафявите очи.

И дори сега, в тихата хотелска стая високо в Ню Йорк Сити, той чувстваше старата тревожна дезориентация. Отново бе говорил с мъжа с кафявите очи. Да, помогни й. Но това е само сън. Искам да се отърва от него.

Лекарят седна в леглото. Не се чуваше нищо, освен тихото жужене на климатика. Защо мислеше за това тази нощ, в хотелска стая в „Паркър Меридиън“? За миг не можа да се отърси от усещането за старата къща. Отново видя жената — сведената й глава, празния й поглед. Почти чуваше жуженето на насекомите по мрежите на старата веранда. А мъжът с кафявите очи говореше, без да помръдва устни. Внезапно оживяла восъчна кукла.

Не. Спри.

Стана от леглото, закрачи тихо по килима и застана пред чисто белите пердета. Взря се в черните, покрити със сажди покриви и в ледените неонови светлини, които проблясваха на фона на тухлените стени. Ранното утро просветваше иззад облаците над мрачната бетонна фасада отсреща. Но тук нямаше никаква топлина, която да те накара да се отпуснеш. Никакъв замайващ аромат на рози и гардении.

Постепенно главата му се проясни.

Помисли си отново за англичанина в бара на хотела. Това бе върнало спомена — англичанинът бе казал на бармана, че току-що е пристигнал от Ню Орлиънс и че това със сигурност е обитаван от духове град. Беше приветлив човек, истински джентълмен от Стария свят, в тесен костюм от крепон на ивици, със златен часовник на верижка, прикрепена за джоба на жилетката му. Къде можеше да се види такъв човек в днешно време? Мъж, който говори с остра, мелодична интонация на британски театрален актьор, с искрящи, вечно млади сини очи.

Лекарят се бе обърнал към него с думите: „Да, прав сте за Ню Орлиънс, напълно сте прав. Аз самият видях призрак там, и то не много отдавна…“. После бе спрял, объркан. Беше се втренчил в топящия се лед в бърбъна пред себе си, в острото отражение на светлината в основата на кристалната чаша.

Жужене на мухи през лятото, миризма на лекарство. Толкова много торазин? Да не би да има някаква грешка?

Но англичанинът бе почтително любопитен. Покани лекаря да се присъедини към него на вечеря с думите, че колекционира подобни истории. За миг лекарят се изкуши. Имаше нещо успокояващо в тази условност, пък и харесваше този човек, веднага бе изпитал доверие към него. Пък и фоайето на „Паркър Меридиън“ бе красиво, очарователно място, пълно със светлина, с движение и хора. Толкова далече от онова мрачно кътче в Ню Орлиънс, от тъжния стар град, като гноясала от тайни рана в безкрайната карибска жега.

Но лекарят не можеше да разкаже тази история.

— Обадете ми се, ако промените решението си — бе казал англичанинът. — Казвам се Аарън Лайтнър. — И му бе дал визитна картичка с име на някаква организация. — Може да се каже, че събираме истории за призраци — истински истории.

ТАЛАМАСКА

„Ние наблюдаваме и винаги сме тук.“

Доста странно мото.

Да, това бе върнало спомена. Англичанинът и странната му визитна картичка с европейски телефонни номера, англичанинът, който щеше да отпътува за крайбрежието на следващия ден, за да се срещне с един калифорниец, който се бе удавил, но бе върнат отново към живот. Лекарят бе чел за този случай в нюйоркските вестници — още един от онези хора, изпаднали в клинична смърт и върнали се сред живите, след като са видели „светлината“.

Бяха говорили за този удавник с англичанина.

— Сега той твърди, че има психични сили — беше му казал англичанинът. — И това, разбира се, ни заинтересува. Изглежда, вижда образи, щом докосне нещо с голи ръце. Наричаме това психометрия.

Лекарят беше заинтригуван. Беше чувал за неколцина подобни пациенти, сърдечноболни, завърнали се от смъртта. Един от тях твърдеше, че може да вижда бъдещето. Близко до смъртта преживяване. Неведнъж бе попадал на статии в списанията, посветени на този феномен.