Энн Райс: Вещиците: Полунощ

Тя се изкикоти грозно и гърлено и мина покрай него към спалнята на пациентката, като стискаше мазната дръжка на метлата.

— Нали се сещате, че не мога да помоля сестрата да помете пода! О, не, те не си цапат ръчичките с това. Можете ли да ми кажете защо сестрата да не може да помете пода?

Спалнята си беше съвсем чиста, явно беше главната спалня в къщата — голяма, проветрива северна стая. В мраморното огнище имаше въглени. И в какво легло само спеше пациентката — в едно от онези грамадни неща от края на миналия век, с огромен копринен балдахин с пискюли, провесен на рамка от орехово дърво.

Хареса му миризмата на парафин за под и прани чаршафи. Но стаята беше пълна с кошмарни религиозни антики. На мраморната тоалетка стоеше статуя на Девата с червено сърце на гърдите, зловещо и отвратително на вид. До нея лежеше разпятието с разкривеното, агонизиращо тяло на Христос в естествени цветове, чак до тъмната кръв, която шуртеше от раните от гвоздеите по ръцете му. Свещи горяха в червени стъкленици до една доста залиняла палма.

— Тя изобщо забелязва ли всичките тези религиозни щуротии? — попита лекарят.

— Не, по дяволите — рече госпожица Нанси. От чекмеджетата на тоалетката блъвна миризма на камфор, щом тя започна да подрежда нещата вътре. — Пък и те не са донесли нищо добро на тази къща!

Над лампите от кован месинг висяха броеници, броеници имаше дори по избледнелите им копринени абажури. Като че нищо не се бе променило тук от десетилетия. Жълтите дантелени пердета бяха колосани и изгнили на места. Те сякаш улавяха и задържаха слънцето и излъчваха собствена прегоряла печална светлина.

На мраморния плот до масичката имаше кутия за бижута. Отворена. Сякаш съдържанието й не беше безценно, каквото, разбира се, беше. Дори лекарят, който бе доста невеж в тези неща, знаеше, че бижутата са истински.

До кутията стоеше моменталната снимка на красивата русокоса дъщеря. А под нея имаше доста по-стара и избледняла снимка на същото момиче, по-малко, но дори тогава доста красиво. В долния й край пишеше нещо. Едва го разчете: „Училище «Пасифик Хайтс», 1966“.

Когато докосна кадифения капак на кутийката за бижута, госпожица Нанси се обърна и само дето не изкрещя:

— Не ги докосвайте, докторе!

— Боже мили, жено, нали не си мислиш, че съм крадец.

— Има много неща, които не знаете за тази къща и пациентката си. Защо според вас кепенците са изпотрошени, докторе? И почти изтръгнати от пантите? Защо според вас мазилката се лющи? — Тя поклати глава, увисналите й бузи се разтресоха, а безцветните й устни се присвиха. — Я да се опита някой да оправи капаците или пък да се качи на стълба и да се опита да боядиса къщата.

— Не ви разбирам — рече лекарят.

— Дори не докосвайте тези бижута, докторе, само това ще ви кажа. Не докосвайте нищо тук, без да е наложително. Онзи басейн отвън, например. Целият е задръстен с листа и тиня, но старите фонтани продължават да работят, замисляли ли сте се за това? Но само се опитайте да махнете онези тапи, докторе!

— Но кой…?

— Просто не пипайте бижутата. Това е моят съвет.

— Да не би промяната на нещо тук да я кара да говори? — попита той дръзко. Вече му бе дотегнало от всичко това, пък и не се страхуваше от госпожица Нанси така, както от госпожица Карл.

Тя се изсмя.

— Не, нищо не би я накарало да говори — отвърна Нанси подигравателно. После затръшна чекмеджето. Стъклените мъниста на една от броениците се удариха със звън в малка статуя на Исус. — А сега, ако ме извините, ще трябва да почистя и банята.

Той погледна към брадатия Исус, вдигнал пръст към короната от тръни на главата си.

Може би всички тук бяха откачени. Може би той също щеше да полудее, ако не се махнеше от тази къща.

Веднъж, когато беше сам в трапезарията, отново бе видял онова име — Лашър — изписано в праха по масата. Като че ли с пръст. Голяма завъртяна буква „Л“. Но какво можеше да значи това? На следващия следобед прахът бе избърсан — всъщност за първи път като че ли някой си бе направил труда да забърше праха в тази къща, в която сребърният сервиз за чай беше станал почти черен. Стенописите бяха избелели, но въпреки това, ако се вгледаше добре, човек можеше да различи плантация, да, същата къща, която бе и на картините в салона. Чак след дълго взиране в полилея лекарят осъзна, че никога не е бил свързван с електрическата мрежа. По рамките му все още имаше восък. И цялото място бе така скръбно.

Нощем вкъщи, в модерния си апартамент с изглед към езерото, той не можеше да спре да мисли за пациентката си. Чудеше се дали лежи в леглото с отворени очи.