Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Веднъж се бе качил заедно с нея и сестрата на горния етаж с един старомоден, но все пак мощен малък асансьор с месингова врата и износен килим. Лицето на Деидре остана безизразно, когато малката кабинка започна да се издига. Той самият се притесни от проскърцването на механизма. Не можеше да си представи мотора другояче, освен като почернял, лепкав, древен и покрит с прах.

Разбира се, бе попитал стария лекар в санаториума.

— Помня, когато бях на твоите години — каза старецът. — Исках да излекувам всички. Да вразумя параноиците, да върна шизофрениците към реалността и да събудя кататониците. Просто се грижи да си получава инжекцията всеки ден. Вече не й е останало друго. Трябва да направим всичко възможно да я предпазим от кризите. Нали разбираш, от вълненията.

Вълнения ли? Това ли бе причината за всички тези силни лекарства? Дори и да спреше инжекциите утре, щеше да мине месец, преди ефектът им да отшуми напълно. А и дозите бяха толкова високи, че биха убили друг пациент. Сигурно ги беше приемала от много време.

Как би могъл някой да знае истинското състояние на жената след толкова дълго лечение? Само да можеше да й направи електроенцефалограма…

Бе попаднал на нейния случай преди около месец, когато го изпратиха за няколко картона. Беше рутинна задача. Никой не забеляза. Седя зад бюрото си в санаториума целия следобед и се бореше с драсканиците на дузина други лекари и неясните и противоречиви диагнози — мания, параноя, пълно изтощение, самоизмама, психотичен срив, депресия, склонност към самоубийство. Бе изминал целия път назад до юношеството на момичето. Не, дори преди него. Някой я бе преглеждал за „деменция“, когато е била на десет години.

Кое беше специфичното зад всички тези абстракции? Някъде в планината от драсканици той откри, че на осемнайсет години тя бе родила момиче и го бе изоставила, страдайки от тежка параноя.

Затова ли й бяха прилагали шоково лечение веднъж, а друг път терапия с инсулин? Какво ли бе причинила на сестрите, които постоянно бяха напускали с обяснението, че ги е „нападала физически“?

По едно време беше „избягала“, но бе „върната насилствено“. После имаше липсващи страници, цели неописани години. „Необратимо мозъчно увреждане“ беше отбелязано за 1976. „Пациентката е изпратена у дома. Предписан е торазин за предотвратяване на паралитично треперене и маниакални пристъпи.“

Това беше грозен документ, който не разказваше никаква история, не разкриваше никаква истина. И накрая съвсем го обезкуражи. Дали легионът лекари й бяха говорили като него сега, седнал до нея на страничната веранда?

— Днес е хубав ден, нали, Деидре? — Бризът тук бе така ароматен. Уханието на гардениите внезапно стана нетърпимо, но той все пак го харесваше. Затвори за миг очи.

Дали го мразеше, дали му се смееше, дали изобщо разбираше, че е тук? Имаше няколко сиви пръски в косата й, сега ги видя. Ръцете й бяха студени, неприятни на допир.

Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.

— Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и четири години. — Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той. Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса. Беше хубава, много хубава — от залива на Сан Франциско, осемдесет и трета година.

Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса от челото й. Подаде снимката на лекаря.

— Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! — И му кимна с гордо превъзходство. — Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар също като вас, така си е.

Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И щяла да става лекар.

Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила рокля или чифт истински обувки? Много искаше да й пусне да послуша радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.

Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.

Онази високата, която подписваше чековете му — госпожица Карл — беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте. Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията „Сейнт Чарлз“. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че преди е пътувала с трамвая.

— О, да — каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. — Госпожица Карл е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право „Лойола“. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща й е старият съдия Макинтайър и тя много се гордееше с него.