Энн Райс - Вещиците - Полунощ

— Да — рече Лайтнър, — най-добрите проучвания по въпроса са извършени от лекари, от кардиолози.

— Нямаше ли такъв филм преди няколко години? — попита лекарят. — За жена, завърнала се от смъртта с умението да лекува? Необичайно затрогващо.

— Като че не страдате от предразсъдъци по този въпрос — рече англичанинът с усмивка. — Сигурен ли сте, че не искате да ми разкажете за вашия призрак? Много бих искал да чуя историята. Заминавам чак утре, по някое време преди обяд. Какво не бих дал да науча вашата история.

Не, не и тази история. Никога вече.

Вече сам в сенчестата хотелска стая лекарят отново почувства страх. Часовникът в дългия прашен коридор в Ню Орлиънс тиктакаше. Той чуваше как пациентката му тътри крака, докато сестрата я „разхожда“. И отново усети миризмата на нюорлианската къща през лятото — на жега и старо дърво. Мъжът му говореше нещо…

До онази пролет в Ню Орлиънс лекарят не бе влизал в предвоенно имение. Старата къща наистина имаше бели, набраздени с жлебове колони отпред, макар че боята вече се лющеше. Наричаха този стил гръцко възраждане — дълга виолетово-сива градска къща, разположена на мрачен и сенчест ъгъл в Гардън Дистрикт. Предната й врата се пазеше от два огромни дъба. Металните парапети от ковано желязо бяха украсени с мотиви във формата на рози и богато обрасли с растения — виолетова глициния, жълта вирджиния и бугенвилия в тъмно, наситено розово.

Харесваше му да поспира на мраморните стъпала и да поглежда нагоре към дорийските капители, окичени със замайващи, ароматни цветове. Слънцето проникваше на тънки, прашни ивици през преплетените клони. Пчели пееха в лабиринта от искрящо зелени листа под олющените корнизи. Нищо че тук бе толкова мрачно, толкова влажно.

Дори самото преминаване през пустите улици го съблазняваше. Вървеше бавно по напуканите и неравни тротоари от подредени в рибена кост тухли или от сиви каменни плочи, под непрекъснатата арка на клоните на дъбовете, шарената сянка и забуленото в зелено небе. Винаги спираше до най-голямото дърво, което бе повдигнало желязната ограда с огромните си корени. Не можеше да обгърне дънера му с ръце. То достигаше чак до самата къща — разкривените му клони посягаха към спуснатите кепенци на прозорците, отвъд перилата, а листата му се оплитаха с увивните растения.

Но въпреки това гниенето тук го тревожеше. Паяци плетяха фините си сложни мрежи над желязната дантела от рози. На места желязото бе ръждясало и се разпадаше на прах при допир. Тук-там, близо до перилата, дървото по верандата бе изгнило.

Далече отвъд градината имаше стар плувен басейн — огромен дълъг осмоъгълник, ограден от каменни плочи. Беше се превърнал в блато с черна вода и диви ириси. Миризмата му беше ужасна. В него живееха жаби, които по здрач пееха своите досадни, грозни песни. Фонтанчетата от двете страни на басейна, едното от които все още изпращаше своите тънки, извиващи се струйки в мръсотията, представляваха тъжна гледка. Той копнееше да го пресуши, да го почисти, да остърже стените му, ако трябва със собствените си ръце. Копнееше да закърпи разрушените перила и да изтръгне плевелите от гъсто обраслите урни.

Дори и възрастните лели на неговата пациентка — госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Нанси — излъчваха някакво усещане за застояло и гнило. Не ставаше дума за сивите коси или за очилата с телени рамки. Идваше от маниерите им и от аромата на камфор, който се разнасяше от дрехите им.

Веднъж влезе в библиотеката и свали една книга от лавицата. През процепа се разтичаха малки черни бръмбари. Изплашен, той върна книгата на мястото й.

Ако имаше климатици, това място щеше да е различно. Но старата къща бе твърде голяма за това — поне така му бяха казали. Таваните се извисяваха на четиринайсет стъпки над главата му, а ленивият ветрец носеше миризма на плесен.

Трябваше да признае обаче, че за пациентката му се грижеха добре. Една мила възрастна черна сестра на име Виола я извеждаше на сенчестата веранда сутрин и я прибираше вечер.

— Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. — И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.

— С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.

Седем години. Нищо чудно, че краката й бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете й се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута й.

Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал „Бьозендорфер“, през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.