Дийн Кунц - Полунощ

Дженис Кепшоу обичаше да тича нощем.

Почти всяка вечер между десет и единайсет часа Дженис обличаше сивия си анцуг, прибираше косата си с лента, обуваше новите си маратонки и пробягваше около осем километра. Беше на трийсет и пет, но би могла да мине и за двайсет и пет годишна, и отдаваше младежкия си вид на дългогодишния си навик да тича.

В неделя вечер на двайсет и първи септември напусна дома си в десет часа и протича четири пресечки в северна посока към крайокеанската магистрала — главната пътна артерия, минаваща през Муунлайт Къв. След това зави наляво и се насочи към брега. Магазините бяха затворени и тъмни. Освен от уличните лампи светлина се процеждаше от разположените над магазините апартаменти, от бара „Моста на рицаря“ и от католическата църква „Св. Богородица“, която никога не заключваше вратите си. Улиците бяха пусти.

Муунлайт Къв беше тих малък градец, в който крайбрежният бизнес нямаше място — дейност, подчертано характерна в подобни райони. Дженис обичаше ленивия ритъм на живота тук, въпреки че напоследък градчето изглеждаше не само заспало, но и мъртво.

Докато бягаше по наклонената главна улица, през сноповете от жълтеникава светлина и напластените от обрулените кипариси и лампи нощни сенки, тя не усети друго движение освен своето и това на мудно разстилащата се мъгла. Единствените звуци бяха мекото шляпане на гумените й подметки по тротоара и задъханото й дишане. Тишината внушаваше чувството, че тя сякаш беше единственият жител на земята, ритуално пробягващ маратон.

Мразеше да става призори, за да тича преди работа. През лятото беше по-приятно да пробяга осемте си километра, когато жегата на деня попреминеше. Не само отвращението към ранното ставане или жегата беше истинската причина за предпочитанието й към сумрачните часове. Тя бягаше по същото време и през зимата. Бягаше в този час, просто защото обичаше нощта.

И като дете предпочиташе нощта пред деня. Обичаше да седи навън след залез слънце под обсипаното със звезди небе, заслушана в нощните звуци. Тъмнината освобождаваше. Тя омекотяваше ярките цветове на деня и очертанията на сетивния свят. Със спускането на здрача се увеличаваше усещането за безкрайност. Нощта беше по-дългата част на деня и в нейните владения животът изглеждаше по-лесен.

Дженис пристигна на площадката, откъдето магистралата се спускаше по възвишението, и спринтира към паркинга. Оттам се спусна към плажа. По небето се влачеха разпокъсани облаци, а сребристата светлина на пълната луна пронизваше мъглата, хвърляйки достатъчно светлина наоколо. Понякога вечер мъглата беше твърде гъста, а небето прекалено облачно, за да се бяга по брега. Сега обаче бялата пяна на вълните прииждаше от тъмния океан с призрачна белота, а широката пясъчна ивица просветваше между напиращите вълни и крайбрежните възвишения. Мъглата меко пречупваше есенната лунна светлина.

Докато прекосяваше плажа към по-твърдия и мокър пясък до водата, Дженис се насочи на юг с намерението на пробяга около два километра към началото на залива. Почувства се невероятно жизнена. Покойният й съпруг Ричард, починал от рак преди три години, беше казал, че биологичният й ритъм е до такава степен синхронизиран с нощта, че тя е повече от нощна птица. „Ти вероятно ще станеш вампир, така както живееш между деня и нощта“ — беше й казал той, а тя изръмжа в отговор: — „Ще ти изпия кръвта!“. Боже, как го обичаше!

Отначало си мислеше, че животът й като съпруга на лютерански свещеник ще бъде отегчителен, но нито за миг не беше така. Бяха изминали три години от смъртта му, а той още й липсваше и денем, и нощем.

Изведнъж, докато минаваше край един застинал огромен кипарис, преплел се с друг по средата на плажа, Дженис почувства, че не е сама в нощта и мъглата. Тя не забеляза нищо, нито долови други звуци освен тези на собствените си стъпки, задъханото си дишане и тупкането на сърцето си. Само инстинктът й подсказваше, че не е сама.

Отначало не се разтревожи. Помисли си, че има друг бегач на брега. Няколко фанатици от местния културистки клуб тичаха от време на време нощем, не по свой избор както в нейния случай, а по необходимост. Два-три пъти месечно тя ги срещаше по маршрута си.

Когато спря и се обърна да погледне зад себе си, видя единствено пясъчната пустош, окъпана от лунната светлина, извития гребен на светещата пяна, смътните, но познати форми на скалите и на разхвърляните дървета, които стърчаха тук-там по плажната ивица. Единственият звук беше от прибоя.