Дийн Кунц: Полунощ

Като си даде сметка, че инстинктът й не беше винаги точен и че е съвсем сама, отново се насочи на юг по брега, бързо влизайки в ритъм. Измина само петдесет метра, когато забеляза с крайчеца на окото си някакво движение на стотина метра вляво. Една гъвкава сянка, прикрита от мъглата и нощта, се появяваше ту около кипарисите, ту изчезваше зад корозиралите скали.

Дженис спря, обърна се към скалите и се зачуди какво беше това. Бе по-голямо от куче, може би с размерите на човек. Тя наистина само го зърна, без всякакви подробности. Скалите бяха разрушавани от вятъра и дъжда, докато бяха заприличали на безформена грамада, достатъчно голяма, за да прикрие нещото, което тя видя.

— Има ли някой там? — извика.

Не очакваше отговор и не го получи.

Беше неспокойна, но не уплашена. Навярно беше видяла нещо друго, а не само играта на лунната светлина с мъглата. Вероятно това е било животно, но не куче, защото появата му не би била тайнствена. Тъй като по брега нямаше хищници, беше повече любопитна, отколкото изплашена.

Застанала на място, плувнала в пот, почувства хладината на въздуха. Тогава заподскача на място в очакване да побегне на север или на юг, ако някакво животно внезапно се втурне към нея.

Някои хора в този район гледаха коне, а Фостърови имаха конеферма близо до морето, на около три километра оттук, зад северното възвишение на залива. Беше възможно някой от конете им да е избягал. Нещото, което беше видяла с периферното си зрение, беше по-малко от кон, може би колкото пони. От друга страна, нямаше ли да чуе тропота на копитата на това пони въпреки мокрия пясък? Най-после, когато нищо не помръдна, тя дотича до скалите и ги обиколи. В основата на скалното възвишение и в пукнатините на камънаците имаше някакви кадифени сенки, но по-голямата част от него беше осветено от млечната лунна светлина. Нямаше никакво животно.

Тя не си помисли сериозно, че действително беше видяла нещо друго освен бегач или животно и че се намира в истинска опасност. Местната полиция се занимаваше само с немногобройните престъпления като дребно хулиганство и кражби, дело на един или шепа отритнати пубертети, и пътни произшествия. Престъпления като изнасилвания, похищения и убийства бяха рядкост в малкото сплотено градче Муунлайт Къв. Сякаш тук хората живееха в друг, по-добър свят от останалото население на Калифорния.

Като заобиколи скалното възвишение и стъпи пак на по-твърдия пясък близо до пенещото се море, Дженис реши, че навярно лунната светлина и мъглата са я заблудили. Беше сама на брега.

Забеляза, че мъглата бързо се сгъстява, но продължи покрай водата към южната част на залива. Сигурна беше, че ще успее да стигне и да се върне в подножието на океанската магистрала още преди видимостта да намалее съвсем.

Откъм морето задуха лек бриз и подгони нахлуващата лепкава мъгла.

Когато Дженис достигна южния край на криволичещия бряг, ветрецът застудя, а морето се пенеше още по-бясно, като изхвърляше пелени от пръски, блъскайки се във вълнолома.

Някакъв мъж беше застанал върху тази шестметрова стена от камъни и гледаше към нея. Дженис погледна нагоре. Мъглата се раздвижи и луната открои силуета му.

Обхвана я страх.

Въпреки че непознатият бе точно срещу нея, тя не виждаше лицето му в здрача. Изглеждаше висок над метър и осемдесет, въпреки че това би могло да бъде оптическа измама.

Освен силуета му се виждаха и очите и точно те подсилиха страховете й. Фосфоресцираха като очите на животно, осветено нощем от фарове.

Осъзнала присъствието му, Дженис замря като хипнотизирана. Освен от луната, надвесен над нея, изправен неподвижно в цял ръст върху грамадата от камъни до пенестото море в дясно от него, той би могъл да мине за каменен идол с диамантени очи, издигнат от поклонници през далечни мрачни времена. Дженис искаше да се извърне и да побегне, но не можеше да се движи, бе като вкопана в пясъка от парализиращ ужас, който преди беше усещала само в сънищата си.

Не беше сигурна дали беше будна. Навярно нощният й крос действително беше част от някакъв кошмар и сигурно спеше в леглото си в безопасност между топлите завивки.

Изведнъж мъжът глухо изръмжа. Беше нещо като израз на гняв, а също и просъскване — може би рязък, припрян вик, изразяващ нужда, но смразяващ.

И той помръдна.

Свлече се на четири крака и започна да се спуска по високата скала, не както обикновено човек би се спуснал по тези насъбрани камънаци, а с котешка бързина и грация. След секунди щеше да я връхлети.