Ан Райс - Полунощ 2

Майкъл дръпна още веднъж от цигарата, очите му отново огледаха стаята, но този път като че виждаха нещо съвсем друго. Накрая се спряха на Роуан.

- Както казах, аз също съм виждал този мъж, още когато бях на шест. Виждах го всеки път, щом минех покрай къщата. И за разлика от мнозината, разпитвани от Таламаска през годините, съм го виждал и на други места. Но въпросът е, че онази нощ, когато дойдох тук след толкова години, го видях отново. И когато казах на Аарън, че го виждам от ей такъв и че точно ти си ме спасила, той ми показа досието, което Таламаска е събрала за вещиците Мейфеър.

- Значи не е знаел, че аз те извадих от океана?

Майкъл поклати глава.

- Не, беше дошъл в Сан Франциско заради ръцете ми. Това е от тяхната област. Интересуват се от хора със свръхестествени способности. Просто рутинна работа. Опитал се да се свърже с мен така, както Петир ван Абел навремето се опитвал да предотврати смъртта на Сузан Мейфеър. А после видял как ме взимаш от къщи и знаеш ли какво си е помислил? Че си ме наела да дойда тук. Решил е, че си ме наела като екстрасенс, за да разкрия тайните на твоето минало.

Дръпна за последно от цигарата и я хвърли в камината.

- Е, поне отначало мислеше така. Докато не му казах, че всъщност си дошла да видиш мен, че никога не си зървала тази къща, дори на картинка. Просто трябва да прочетеш онова досие. Но има и още нещо… мисля, че има още нещо, свързано с мен.

- Виденията.

- Точно така. - Той се усмихна, лицето му беше красиво, топло. - Точно така! Помниш ли, казах ти, че съм видял една жена с бижу…

- И смяташ, че това е смарагдът.

- Не зная, Роуан. И все пак съм сигурен, абсолютно сигурен, че жената е Дебора Мейфеър. Тя носеше този смарагд на врата си, тя ме изпрати тук с някаква цел.

- Да се пребориш с призрака?

Той поклати глава.

- По-сложно е. Затова трябва да прочетеш досието. Не бива да се чувстваш засегната от неговото съществуване. Просто трябва да го прочетеш.

- И какво се опитва да постигне Таламаска с всичко това? - попита тя.

- Нищо - отвърна Майкъл. - Просто да знае. Да, искат да знаят. Искат да разберат. Те са нещо като детективи на свръхестественото.

- И червиви с пари, предполагам.

- Да, точно така, червиви с пари.

- Шегуваш ли се?

- Не, имат много пари, също като теб. Те са богати, както е богата Католическата църква. Като Ватикана. Виж, това няма нищо общо, те не искат нищо от теб…

- Добре, вярвам ти. Само че ти си наивен, Майкъл. Много наивен. Да знаеш.

- Защо, за бога, говориш така! Господи, защо реши, че съм наивен! Казваш го за втори път, и това направо ме подлудява!

- Ами такъв си. Наистина. Добре, кажи сега, все още ли вярваш, че хората от виденията ти са добри? Че са някакви по-висши същества?

- Да, вярвам.

- Онази чернокоса жена, онази вещица, както я наричаш, със смарагда, и тя ли е добра… Значи не тя е причинила падането от скалата…

- Роуан, никой не може да създаде такава верига от уж случайни събития! Знам само, че…

- Значи си видял призрака още на шест години? Е, нека тогава ти кажа нещо, Майкъл, този призрак не е от добрите. А ти си го видял и тук преди две вечери? Онази чернокоса жена също не е добра.

- Твърде рано е да правиш подобни заключения.

- Добре. Както кажеш. Не искам да те вбесявам. Не искам да те ядосвам дори за секунда. Толкова се радвам, че си тук, нямаш представа колко се радвам, че си тук, че си с мен в тази къща. Сигурно разбираш, че ти си… о, не мога да обясня, просто се радвам, че не съм сама. И искам да си с мен, това е.

- Зная, разбирам. Най-важното е, че съм с теб и ти не си сама.

- Но не бързай да си правиш изводи. Тук има ужасяващо зло. Чувствам го, също като злото в мен. Не, не казвай нищо. Просто ме изслушай. Тук има нещо много лошо, което може да изригне и да нарани доста хора. Повече, отколкото ги е наранявало в миналото. А ти си като някакъв безразсъден рицар на бял кон, който просто препуска по моста от крепостта…

- Роуан, не е така.

- Е, добре. Не те са те удавили. И това че познаваш всички тези хора тук - и Джери Лониган, и Рита Мей - няма нищо общо.

- Не, има, но въпросът е какво? Просто не бива да правим прибързани заключения.

Тя се обърна към масата, облакъти се на нея и хвана главата си с две ръце. Нямаше представа колко е часът. Нощта изглеждаше по-тиха отпреди; от време на време нещо в къщата проскърцваше. Но те бяха сами. Напълно сами.

- Знаеш ли - започна Роуан, - мислех за онази старица и нещо като облак от зло се спусна над мен. Когато стоях до нея, усещах злото. А тя се смяташе за добра. Мислеше, че се е борила с този демон. Всичко е толкова объркано, толкова неясно.