Ан Райс - Полунощ 2

- Да, Райън.

Той седна до масата, като много внимаваше да не докосне прашната и? повърхност с ръкава на великолепно скроеното си сако. Траурно сако. Светлината падна върху аристократичното му лице и върху студените му сини очи, по-светли от тези на Майкъл.

- Знаеш, че тази къща е твоя.

- Тя ми каза.

Младият Пиърс стоеше уважително на прага.

- Е, има и още нещо - продължи Райън.

- Какво - залог, ипотека?

Той поклати глава.

- Не, не мисля, че ще ти се наложи да се притесняваш за подобни неща. Въпросът е там, че когато пожелаеш, можеш да дойдеш в кантората в центъра, за да обсъдим нещата.

- Мили боже, това смарагдът ли е? - възкликна Пиърс. Взираше се в кутийката за бижута. - А тук е пълно с чужди хора.

Баща му го изгледа търпеливо.

- Никой няма да открадне този смарагд, синко - каза той с въздишка и погледна тревожно към Роуан. После взе кутията и я загледа, все едно не знаеше какво да прави с нея.

- Какво има? - попита Роуан.

- Тя каза ли ти за смарагда?

- А на теб какво са ти казвали? - попита тихо и спокойно тя.

- Разни истории - отвърна той с пресилена усмивка. Остави кутията пред нея, потупа капака и се изправи.

- А кой е мъжът на тавана, знаят ли? - попита тя.

- Скоро ще разберат. В него има паспорт и други документи.

- Къде е Майкъл?

- Тук съм, скъпа, тук съм. Искаш ли да останеш сама? - В тъмното ръцете му в черни ръкавици бяха почти невидими.

- Уморена съм, не може ли да се прибираме? Райън, ще ти се обадя утре.

- Когато пожелаеш.

Райън се поколеба на прага. Погледна към Майкъл и той се обърна да излезе. Роуан обаче посегна и го хвана за ръката.

- Роуан, чуй ме - каза Райън. - Не знам какво ти е наговорила леля Карл, не знам и откъде се е взел онзи труп на тавана, нито какво ти е разказала за завещанието. Но трябва да разчистиш тази стара къща, да изгориш всичкия боклук, да пуснеш хора тук, може би Майкъл ще ти помогне. Изхвърли всичко, онези стари книги, бурканите. Трябва да пуснеш въздух в тази къща. Не е нужно да бродиш из нея и да се взираш във всяка прашинка и грозна вещ. Това е наследство, а не проклятие. Поне не бива да бъде.

- Зная - рече тя.

Дочу се шум от предната врата.

Двама млади чернокожи мъже бяха дошли, за да приберат баба Еужения, и сега стояха в коридора. Майкъл се качи горе да и? помогне. Райън и Пиърс се наведоха да целунат Роуан по бузата. Изведнъж и? хрумна, че сякаш целуваха мъртвец. После реши, че е точно обратното - те целуваха мъртвите така, както целуваха и живите.

Топло ръкостискане и усмивка за сбогом от Пиърс. Утре ще се чуем за обяд, ще поговорим и прочие.

Чу се адското скърцане на спускащия се асансьор. По филмите хората наистина слизаха с асансьори в ада.

- Нали имаш ключ, Еужения. Утре можеш да дойдеш, както винаги, ако ти трябва нещо. А сега, скъпа, трябват ли ти пари.

- Не, мистър Майк, платено ми е. Благодаря.

- Благодаря, мистър Къри - каза по-младият от внуците и? с глас на образован човек.

Възрастният полицай отново дойде. Сигурно бе в самото начало на коридора, защото тя едва го чуваше.

- Да, Таунсенд.

-… паспорт, портфейл, всичко беше в ризата.

Затвори се врата. Тъмнина. Тишина.

Майкъл се връща по коридора.

Сега сме само двамата, къщата е празна.

Той стоеше на прага на трапезарията и я гледаше.

Тишина. Той извади цигара от джоба си и натъпка пакета обратно. Сигурно не беше лесно с ръкавици, но те като че не му пречеха особено.

- Та какво каза? - попита той. - Да вземем да се махнем оттук тази вечер. - Потупа циферблата на часовника си с цигарата. Пламък на кибритена клечка, светлина озари сините му очи, когато той погледна нагоре към картините.

Сини очи. Възможно ли бе черната му коса да е пораснала толкова много за тъй кратко време? Дали влагата във въздуха я бе направила така плътна и къдрава?

Тишината кънтеше в ушите и?. Всички си бяха тръгнали.

Сега всичко бе пусто и уязвимо от нейното докосване. Всички тези чекмеджета, шкафове, килери, буркани, кутии. И все пак мисълта да ги отвори я отвращаваше. Те не бяха нейни, а на старата жена. Усойни, спарени, ужасни, като самата нея. Роуан нямаше сили нито да помръдне, нито да се изкачи отново по онези стълби, и изобщо да види каквото и да било.

- Значи се е казвал Таунсенд? - попита тя.

- Да. Стюарт Таунсенд.

- Кой е, имат ли представа?

Майкъл се замисли, махна малко парченце тютюн от устната си и пристъпи от крак на крак. «О, страхотен е - помисли си тя. - Какво парче. Ужасно секси, направо еротичен.»