Ан Райс - Полунощ 2

- Покажи се - прошепна тя и последните частици от страха и? се превърнаха в гняв. - Покажи се!

И отново го чу. Обърна се бавно. Тишина. Погледна за последно към старата жена и после тръгна към дългата предна стая. Високите тесни огледала се взираха едно в друго в сумрака. Прашните полилеи събираха мътно цялата светлина от помещението.

Не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо тук. Покажи се!

За един ужасен миг сякаш самите мебели оживяха, сякаш малките столове с извити крачета се взираха в нея, сякаш библиотечните шкафове със стъклените си врати бяха чули тихото и? предизвикателство и бяха готови да станат свидетели на онова, което щеше да последва.

- Защо не идваш? - прошепна тя отново. - Страхуваш ли се от мен? - Пустота. Тихо изскърцване някъде горе.

Тя тръгна по коридора с тихи, равни стъпки. Чуваше собственото си тежко дишане. Взираше се безмълвно в отворената предна врата, в млечната светлина от улицата, в блещукащите листа на мокрите дъбове. От устата и? се изтръгна дълга, почти неволна въздишка. Обърна се и се отдалечи от тази успокояваща светлина, върна се по коридора и тръгна през мрака към празната трапезария, където смарагдът лежеше и чакаше в своята кадифена кутия.

Той беше тук. Трябваше да е тук.

- Защо не идваш? - прошепна тя, изненадана колко слаб е гласът и?. Нещо в сенките като че се раздвижи, но не се виждаше никаква фигура. Може би просто лек полъх бе разлюлял прашните драперии. От дъските под краката и? долетя слабо поскърцване.

На масата лежеше кутията със смарагда. Миришеше на восък. Пръстите и? трепереха, когато вдигна капака и докосна камъка.

- Ела, дяволе - прошепна отново. Взе смарагда, смутена от тежестта му. Вдигна го високо, за да го види на светлината, а после си го сложи, като се оправи съвсем лесно със стегнатата закопчалка.

После, за един много странен миг, се видя как го прави. Видя Роуан Мейфеър, откъсната от миналото си, което бе така далече от всичко това, да стои като изгубена в тази мрачна и някак позната къща.

Да, позната. Високите заострени врати и? бяха познати. Като че очите и? се бяха спирали хиляди пъти на тях. Ели бе идвала тук. Майка и? бе живяла и умряла тук. Колко отвъдна и далечна изглеждаше сега къщата от стъкло и дърво в далечната Калифорния. Защо бе чакала толкова дълго, за да се върне?

Беше предприела обиколка по мрачната блещукаща пътека на своята съдба. Какво бяха всичките и? победи в миналото пред тази мистерия, която и? се падаше по право в целия си мрачен блясък. Мистерия, която бе чакала тук всички тези години, за да я призове, и ето, тя най-после беше при нея.

Смарагдът лежеше тежко на меката коприна на блузата и?. Пръстите и? като че не можеха да се откъснат от него.

- Е, това ли искаше? - прошепна тя.

Зад нея, в коридора, долетя познат звук. Цялата къща го почувства, отрази го, както най-слабото докосване на струна отеква в корпуса на пианото. И ето, пак се чу. Тихо, но се чу. Там имаше някой.

Сърцето и? биеше почти болезнено. Тя стоеше безпомощна, навела глава, сякаш задрямала. Обърна се и вдигна очи. Само на няколко стъпки от нея стоеше някаква смътна, трудно различима фигура на висок мъж.

Изведнъж сякаш всички тихи звуци на нощта заглъхнаха напълно и я оставиха в пустота. Тя се опитваше да различи обгърнатата от мрак неясна фигура. Очите ли я лъжеха, или това беше лице? Като че две тъмни очи се взираха в нея, и все пак не можеше да различи контурите на главата. Може би все пак зърна бялата извивка на твърда якичка.

- Не си играй с мен - прошепна тя. И отново цялата къща отрази гласа и? с неясно проскърцване и въздишки. А после като по чудо фигурата стана по-светла, като че магически се втвърдяваше. Но в мига, в който Роуан въздъхна силно, тя отново започна да чезне.

- Не, не си отивай! - замоли тя, вече се съмняваше дали изобщо е видяла нещо.

И докато се взираше объркано и отчаяно в играта на светлината и сенките, някакъв тъмен силует внезапно се появи на мътното сияние, струящо от предната врата. Приближаваше се през облаците прах. Стъпките му бяха тежки, чуваха се ясно. Да, тя видя широки рамене, черна къдрава коса.

- Роуан? Ти ли си, Роуан?

Плътен глас, познат глас, човешки глас.

- О, Майкъл - изстена тя, собственият и? глас беше тих и продран. Хвърли се към очакващата я прегръдка. - Майкъл… Благодаря ти, Боже!

Двайсет и девет

Тя седеше тихо, прегърбена до голямата маса, жертва на ужасите в тази мрачна къща. «Е, превърнах се в една от онези жени, които просто се отпускат в прегръдките на някой мъж и оставят той да се погрижи за всичко.»