Ан Райс - Полунощ 2

Бледата светлина на свещта бавно запълзя през стаята, като я осветяваше смътно чак до тавана. Дори и в този запуснат вид помещението беше красиво. Мраморните камини и високите огледала над тях искряха зловещо в сенките. Всички прозорци стигаха чак до пода. На срещуположните стени имаше огледала. Роуан видя как полилеите се отразяват в тях до безкрайност. Малката и? фигурка също се виждаше, повторена безброй пъти, докато накрая не се стапяше в тъмнината.

- Да - каза старицата. - Завладяваща илюзия. Дарси Монахан ги е купил за Катерин. Дарси Монахан се е опитал да я откъсне от злото, но умрял в тази къща от жълта треска. Катерин плака за него до края на живота си. Но огледалата са още тук, ето, тук на стените, и над камините, където ги е сложил Дарси.

Тя въздъхна и отново скръсти ръце върху извивката на бастуна си.

- Всички ние… през времето… сме били отразявани от тези огледала. И сега ти се виждаш в тях, хваната в същата рамка.

Роуан не отговори. Изведнъж я обзе тъга, прииска и? се да види тази стая на слънчева светлина, да разгледа украсите по камините, дългите копринени драперии, гипсовите орнаменти по високия таван.

Старата жена тръгна към по-близкия от двата странични прозореца.

- Моля те, вдигни го. Плъзга се нагоре. Ти си силна. - Взе свещта от Роуан и я сложи на малката масичка до камината.

Роуан отключи прозореца и после вдигна тежкото стъкло почти на нивото на главата си.

Отвън се виждаше закрита с мрежа веранда. Въздухът бе топъл и изпълнен с аромат на дъжд. Роуан с благодарност остави свежестта да целуне ръцете и лицето и?. После се отмести, защото старицата мина покрай нея и излезе навън.

Пламъчето на свещта започна да се бори с течението, но накрая бе победено. Роуан пристъпи навън в тъмнина и отново я обля силният, омайващо сладък аромат на бриза.

- Това е нощният жасмин - каза старицата. Перилата на верандата бяха обрасли с растения, филизите танцуваха на вятъра, мъничките листа пърхаха по мрежата като пеперуди. Цветята блещукаха в тъмното - бели, деликатни и красиви.

- Ето тук седеше майка ти ден след ден - каза Карлота. - А там, на онези плочи, умря нейната майка. Падна от прозореца в стаята на Жулиен. Аз я принудих да го направи. Мисля, че щях да я бутна със собствените си ръце, ако не беше скочила. Издрах и? очите, както издрах и очите на Жулиен.

Замълча. Гледаше през ръждясалата мрежа към нощта и вероятно към високите върхове на дърветата, които се открояваха на фона на небето. Студената светлина на уличната лампа озаряваше предната част на градината и избуялата трева. Огряваше дори високата облегалка на белия люлеещ се стол.

Нощта се стори на Роуан враждебна и дори зловеща. Тази къща беше кошмарно, отвратително място, погълнато от злото. Какво ли беше да живееш и умреш тук, да прекараш целия си живот в тези печални стаи, да умреш в онази мръсотия горе. Беше невъобразимо. Ужасът се надигна като нещо черно и плътно в нея, заплашващо да спре дъха и?. Нямаше думи да опише как се чувства. Нямаше думи да опише омразата към тази старица, която се трупаше в нея.

- Аз убих Анта - каза Карлота. Стоеше с гръб към Роуан, думите и? бяха тихи и неясни. - Убих я, нищо че не аз я блъснах през прозореца. Исках да умре. Тя люлееше Деидре в кошчето, а той беше до нея, гледаше бебето и го разсмиваше! И тя му позволяваше това, говореше му с превзетото си тънко гласче, казваше му, че е единственият и? приятел след смъртта на съпруга и?, единственият и? приятел в целия свят. Каза ми: «Това е моя къща и ако искам, мога да те изгоня от нея». Каза това на мен! А аз и? отвърнах: «Ще ти изтръгна очите, ако не го прогониш. Няма да можеш да го виждаш без очи. Няма да караш и бебето да го вижда».

Старицата замълча. Роуан чакаше прималяла в потискащата тишина, нарушавана единствено от звуците на нощта, от създания, които се щураха и пееха в тъмното.

- Виждала ли си изтръгнато човешко око, което виси над бузата на кървавите си жили? Аз изтръгнах нейното. Тя пищеше и ридаеше като дете, но аз все пак го направих. Направих го и я подгоних по стълбите. Тя тичаше и се опитваше да задържи скъпоценното си око с ръце. Как мислиш, той опита ли се да ме спре?

- Аз бих те спряла - каза Роуан с горчивина. - Защо ми разказваш това?

- Защото поиска да знаеш! А за да разбереш какво е станало с една от тях, трябва да знаеш и случилото се с онази преди нея. И най-вече, че точно затова се опитвам да прекъсна веригата.

Карлота се обърна и се втренчи в Роуан. Студената бяла светлина се отразяваше в очилата и? и сега те приличаха на слепи огледала.